Благодарих и с тройна маневра излязох от алеята. Пред себе си видях колонка за зареждане и се възползвах от възможността не само да налея бензин, но и да задоволя глада си с един сандвич със сирене, пържени картофи и бутилка кола.
Паркирането в „Блууотър“ не беше проста работа. На влизане ме посрещна върволица автомобили, които се изнизваха към изхода. Накрая и за мен се освободи място.
Отвътре търговският комплекс не се отличаваше от всички останали - фоайето беше огласяно от нежна инструментална музика, витрините изобилстваха от стоки, не липсваха ескалатори и изкуствени цветя по ъглите. Не беше труд- но човек да влезе в Интернет - на всеки етаж имаше компютър, който използваше връзката на „Бритиш телеком“ към света. Пуснах своите 50 пенса и влязох в „Гугъл“. Сайтът на „Бовис“, който се показа на екрана, беше претъпкан със снимки и къщи за продан. Имаше много предложения за района на Кент, но никое от тях не беше в околността. Най-Близкото бе чак към Съри. Порових дали някоя служба като „Отдела за околната среда“ не разполага с по-актуален план на строежите в района, но отново не случих.
Върнах се обратно в колата и подкарах нататък. След около час вече шофирах покрай еднотипните за района червени двуетажни къщи, тук-там разнообразени от по някоя жълта общинска постройка, навсякъде с алеи, завършващи с двойни гаражи и по някое и друго „БМВ“ или джип „Фрийландър“ отпред. Спрях в един задънен участък, „Уоруик драйв“, с голямо колело за обръщане. Тук кварталът беше по-стар, поне тревата покриваше гъсто ливадите. Всичко изглеждаше някак префинено - все едно „Степфордските съпруги“[38] всеки момент ще излязат зад някой ъгъл, обсъждайки покупките за деня.
Продължих нагоре по „Уоруик“. „Блууотър“ се падаше на не повече от 3-4 километра оттатък полето. Пред мен изникна къща, която може и да беше на Сузи, точно в дъното на колелото. „Мик Дейвис и синове“, озеленителна фирма, бяха паркирали своя „Форд Транзит“ успоредно на тротоара отпред, а през тревата имаше добре утъпкана пътека, която продължаваше в тясна алея между двете съседни места.
Около гаража нямаше паркирана кола, така че аз оставих своята и заобиколих отзад, където някой дънеше музика. Видях Мик, или поне така предположих, качен на една стълба с отвертка и винтове, които стягаше в тъмната дър- Лгвена рамка на парникова конструкция, а синът бе хванал здраво стълбата отдолу. Задният двор изглеждаше малък в сравнение с къщата, а по ръба на оградата бяха посадени едно до друго няколко дървета, които едва ли скриваха достатъчно гледката към „Блууотър“. Останалата част не приличаше много на градина - купчина пясък и бетонобъркачка, в която беше пъхнат маркуч от чешма, загрозяваха гледката.
Таткото горе бързаше да уплътни луфтовете между дървената конструкция на оранжерията и тухлената основа, така че аз се насочих към сина. Трябваше да се надвиквам и с музиката, която кънтеше наоколо.
— Минавах и реших да се отбия, защото мисля да си взема нещо подо.бно. Тя вътре ли е? - Посочих към къщата.
- Имам предвид момичето с русата коса.
През лявото крило на прозореца надникнах в трапезарията. В средата на стаята бяха скупчени тъмнокафява маса и столове около нея, а арката в дъното водеше към хола.
- Ама май е с кестенява коса, шефе. - Дясната ръка на младежа пусна стълбата и описа линия малко над раменете.
- Ей така, дотука някъде.
- Именно. Мислех си за съседката й в другата къща. Но тази се казва Сузи, нали? С кестенявата коса?
Вдясно от прозореца в трапезарията имаше полуостък- лена врата към кухнята, където бяха окачени кафяви шкафове по стените и смесителна батерия малко над нивото на перваза.
- Май така беше. Но сега я няма, а?
- Не.
- А знаеш ли кога ще се прибере?
Бетонната основа и шестте реда тухли върху нея вече бяха готови и обхващаха разстоянието между задната врата и кухнята. Скоро и дървената конструкция щеше да си стъпи на мястото.
Синът вдигна рамене.
- Ами съпругът й мярка ли се наоколо?
- Хич не съм го и виждал, шефе.
- Добре, хайде със здраве.
Проверих часовника си, докато се връщах по тясната алея между двете къщи. Беше 5,18, което значи, че скоро тези момчета ще си стегнат багажа. Имах намерение да no-v огледам за още някое и друго местенце, но засега предвкусвах, че съм ударил десетката.
Изкарах колата от алеята и усетих, че очите ми имат нужда от почивка. Смъдяха и виждах размазано. Но другата седмица щях да имам достатъчно време за това. Едно нещо ме озадачи - къщата изглеждаше твърде голяма за сам човек, а тя никога не беше дала и най-малък повод да мисля, че в живота й има някой друг. Нито се обаждаше, нито се безпокоеше за някого или нещо. Може пък да е купила мястото просто като инвестиция.
38
Филм от 70-те за идиличния живот в градчето Степфорд, където всеотдайността на жените се дължи на това, че мъжете им ги заменят с хуманоидни роботи. - Б. пр.