- И на теб - отвърнах му, като се запътих към асансьора, и вече насаме името корпорация „Черен Петър“ за пореден път ме накара да се усмихна. Мислех, че само в сериала „Мъжът от корпорация „Чичо Сам“, който вървеше през седемдесетте, измисляха странни имена за прикритие.
Корпорация „Черен Петър“ ми плащаше вече близо година. Занимаваха се с покупко-продажби, които съществуваха само на хартия. И слава богу, защото и хабер си нямам от тази работа. Преживявах добре покрай тях - плащаха ми 82 000 долара годишна заплата, поддържаха апартамента ми и след всяка работа ми оставаше по някой и друг долар в джоба. Беше много по-добре, отколкото да работиш като агент за Компанията срещу 290 лири на ден, включително разноските. Като служител на корпорацията получих соци- ална осигуровка и дори ми връщаха авансов данък. Когато не работех, живеех както всеки нормален човек. Дори успях да си намеря приятелка, след като Кери, дъщерята на Джордж, ме заряза. Изкарахме цели шест седмици, докато мъжът й не реши да направят опит да укрепят брака си. Живеехме в един и същи блок и тя работеше като търговски представител за „Викториас сикрет“[12] за Вашингтон и Вирджиния. Сигурно е носела по някоя и друга безплатна мостра вкъщи.
На всичкото отгоре бях осигурен и с пенсия. Пенсионната осигуровка беше един от начините Джордж да ми заделя по някой и друг долар, без парите да минават през мен. Все пак в днешно време всеки, който влезе в банката с 20 000 долара в ръка, би предизвикал повече от обикновен интерес към себе си. Чувството, че съм подсигурен, започваше да ми се услажда.
В този момент асансьорът отвори врати пред мен. Качих се и избрах третия етаж.
5.
Все още не знаех със сигурност за коя правителствена или държавна служба работеше Джордж, но парите са си пари - вземах ги и не се оплаквах. Откакто минах на негово разпореждане, рядко оставах със скръстени ръце. За последните няколко месеца бях в Бомбай и Гърция, където ми бяха възложени оперативни задачи по премахването на няколко предполагаеми съмишленици на Ал Кайда. Течението сигурно вече беше отнесло труповете им към залива Гуантанамо.
Привърших кафето си точно когато асансьорът ме качи на третия етаж. Офисите на корпорация „Черен Петър“ бяха вляво по коридора, осветен ярко от луминесцентните лампи. Отстрани всичко беше облицовано в лъскав черен мрамор, а в нишите по стените имаше гипсови статуи. Килимът миришеше на ново, изобщо целият коридор наскоро е бил подновяван.
Влязох в приемната, но там не ме посрещна никой. Вместо бюро имаше стилна лакирана маса, но зад нея не седеше човек. Вляво бяха нагласени един срещу друг два червени дивана с дълга масичка от черно стъкло помежду им, на която можеха да сложат поне някакъв днешен вестник или последния брой на „Маркетинг Мънтли“. На бюрото нямаше нищо друго освен телефон и шест кристални чаши, поставени до празен съд за вода.
Продължих към вратата на главния офис. Беше висока, черна и масивна и когато се приближих към нея, тя изведнъж се отвори. От другата страна стоеше Джордж, който, като ме видя, се завъртя на пети и се върна до бюрото си. Обувките му трополяха по дървения под. Вместо да поздрави, рече:
- Закъсняваш. Разбрахме се за седем сутринта.
Подозирах, че щеше да каже точно това. Сигурно самият той се е събудил в пет часа сутринта, излязъл е да потича, казал е молитва, преди да изяде здравословната си закуска, и е излязъл за работа точно в часа, когато си е наумил. Пристигаше в офиса си всяка сутрин точно в 6,56 часа, което означаваше, че от къщи излиза в някой точен час, който да не го оставя да се мотае прекалено много - например 6,45, въпреки че пътят му до службата беше не повече от десетина минути.
Затворих вратата зад себе си и му отговорих:
- Съжалявам, метрото малко ме забави.
Джордж не отговори. Метрото нямаше как да ме забави, ако го бях взел навреме, така беше във Вашингтон. Истината е, че ме забави опашката в „Старбъкс“, както и не особено отзивчивите служители зад щанда.
Застана зад бюрото си с гръб към мен.
- Как се нарича онова в чашата ти?
- Лате - отговорих му.
- И никой ли вече не си купува обикновено черно кафе за няколко цента? За това трябва да платиш повече от два долара само защото някой му е измислил име.
Прозорците на стаята бяха от троен стъклопакет, така че трафикът отвън се виждаше, но в стаята чувахме единствено шума от вентилационната инсталация. Цялата стая беше добре обзаведена, едната стена беше изцяло облицована с дъб и имаше окачена картина на мъж с тривърха шапка и ковашка престилка на фона на група амеркански индианци, които със съвместни усилия претрепваха някого.