Цяла нощ, докато костюмираните ни спътници са се опитвали да се наспят добре за сутринта, ние със Сузи обмисляхме плана за доставката. Дълго време въртяхме около възможността да заменим бутилките с други, съдържащи безвредно вещество. На теория нямаше проблем да пробутаме фалшивите бутилки, и двамата сме правили много пъти този номер при доставки на оръжие или снаряжения за трети страни. Но за да се изпипа подобна работа както трябва, е необходимо време - нещо, което ни липсваше. Всеки уважаващ себе си играч би поставил скрити символи по бутилките, да речем, някои дефекти върху етикета, които в заменената стока ще липсват. Но дори и бутилките да не бяха маркирани, пак оставаше вероятността получателят да е в състояние да провери съдържанието им. При това положение имах ли право да си позволя риска? Информаторът със сигурност ще иска да се увери в автентичността на бутилките, преди изобщо да му хрумне да пуска Кели - макар че за последното не можех да бъда ни най-малко сигурен. Затова, единственият начин поне да се надявам, че Кели пак ще е до мен жива и здрава, беше да предам бутилките непокътнати. По дяволите разните там хитрини. Всичко трябваше да се осъществи съвсем порядъчно.
И двамата пътувахме с личните си документи, защото нямахме време да уредим служебните. Истинското й име, или поне моминското, беше Сюзан Джилигън. Макар и омъжена вече четири години, така и не беше си подменила паспорта.
Ударих си главата в спящия до мен пътник и се събудих така бързо, сякаш съм сънувал, че падам от висока сграда и аха да ударя земята. Сутрешната преса се беше свлякла от скута ми на пода и отдавна вече представляваше само купчина смачкани и изпокъсани вестници от постоянното ни въртене да се наместим по-удобно в тесните пространства. Повечето информации в тях бяха за следвоенен Багдад, жълтата заплаха от тероризъм в САЩ, която се отдаваше на неспокойната ситуация в Ирак. Имаше дори снимки на канадци, които обикалят улиците със защитни маски срещу вируса на ТОРС, но нито дума в страниците с вътрешни новини за нещо, случило се в Кингс Лин или на „Кингс крос“.
Инструкциите за кацане започнаха да се точат от микрофона - първо на делови немски, след това и на перфектен, макар и с лек акцент английски език. Самолетът започна да се приземява и всички вътре взехме да се оглеждаме от коя страна бяха коланите.
Също като Сузи сверих часовника си с централноевропейското време и проточих врат да погледна през прозореца до нея. Небето беше слънчево и безоблачно и отдолу съвсем ясно се виждаше Бранденбургската врата, заобиколена от многоетажни сгради. Цял Берлин изглеждаше като поле пред жътва, ако, разбира се, жълтите стръкове под нас бяха пшеница, а не както в случая гигантски кранове.
— Очертава се чудесен ден. Тъкмо време за нещо приятно.
Не бяхме обелвали дума за работата тук откакто прекрачихме прага на „Станстед“ и щяхме да нарушим мълчанието едва като слезем от таксито при целта. Не искахме някой да подочуе нещо от разговора ни, а и шепненето прекалено много бие на очи.
Още на летището Сузи си купи пътеводител за града, от който разбрахме, че „Бергман щрасе“ се намира в задна- та част на града, в района на „Кройцфелд“ - място, което, струва ми се, бях посещавал по време на службата си в армията през 80-те. Според указателя там изобилства от турски емигранти, а германските младежи се подвизават само за да се скрият от военна служба и да се преродят като хора на изкуството, пънкари или анархисти. Така го помнех и аз, без обаче да съм виждал изобщо някакви художници. За сметка на това турски собственици на местните барове, които гледат да те одерат до шушка, и местни пънкари, които дебнат да ти налетят - колкото искаш.
Когато кацнахме и знакът за затягане на коланите изгасна от светлинното табло, всички се струпаха на пътеката между седалките. Костюмарите започнаха да включват мобилните си телефони в очакване на първите обаждания за деня. Веднага щом излязохме навън, тръгнахме в два потока към контролните пунктове в края на бариерата. Във всеки от тях имаше представител на Имиграцион- ните власти, младежи, облечени в тъмнозелени сака и доста поизбелели жълти ризи, със сериозни лица, на които повече би им подхождало да козируват от люка на някой танк, отколкото да подпечатват паспорти и да проверяват за имигранти.
Когато наближихме мястото за проверка, Сузи нагласи пътеводителя в ръката си, така че отдалеч да привлича вниманието. Млад служител с руса коса, над двайсетте, със зачервени бузи и четириъгълни стъкла без рамки на очилата си, прие паспортите ни, погледна ни и след това ни ги подаде обратно, като кимна, в знак че всичко е наред. Смотолевихме едно „Благодаря“ и влязохме на немска територия, като следвахме табелите за такси. Само на няколко километра северно от „Бергман щрасе“ се намираше „Пунктът Чарли“[40] - истински магнит за туристите.