Когато стигнах улицата, видях, че кръстовището наистина си го биваше. Вляво пътят продължаваше близо половин километър като под конец и минаваше покрай търговска зона с всичките му там „Би енд Кю“[41], „Кьрис“[42], „Бургер Кинг“ и какви ли още не популярни марки. Вътре изобилстваше от купувачи, които бутаха количките пред себе си, а автомобилите и джиповете едва намираха място да паркират. Голяма бъркотия, непрекъснато движение насам-натам и съответно много места човек да се покрие, ако го следват.
Прескочих металната мантинела за недобросъвестни пешеходци и тичешком се промъкнах между движещите се автомобили. Спрях само на бялата лента по средата на шосето да си поема дъх и след това отново продължих.
Когато стигнах търговската зона, Юмрука и Кютюка тъкмо преодоляваха същите препятствия. Минах по тротоара от лявата страна на площада и тръгнах към срещуположния ъгъл покрай един склад за килими.
Обърнах глава назад, но двамата вече се бяха разделили. Кютюка беше на около 40 крачки назад и като ме видя, че съм спрял, забави ход. Юмрука пък се опитваше да ме пресрещне.
Хванах кашона с бутилките този път с две ръце. И дума да не става, че ще изпусна някоя точно тук. Продължих по тротоара от вътрешната част на площада покрай стъклените врати на магазина за килими. Юмрука вече съвсем ме беше приближил и опитваше да пресече пътя ми, така че още на следващата крачка завих веднага вляво, в „Би енд Кю“. Блъснах въртележката и попаднах в хале, което приличаше на самолетен хангар, разделено на пътеки, покрай които имаше наредени бои, свредели, работни маси, изобщо пълен асортимент. Вече бях целият плувнал в пот и се задъхвах. Двамата зад мен в този момент покриваха главния изход, така че ни ми оставаше друго, освен да се размърдам насам- натам, че да не умре интригата.
Хванах надясно и започнах да се озъртам около себе си за указателни табели. Със сигурност имаха аварийни изходи, но те са вързани към сигналната система. Продължих към дъното на магазина, като следях за задни врати, отворени прозорци, изобщо за всеки възможен излаз навън. Прекалено късно разбрах, че май халето представлява голямо затворено пространство с един-единствен вход и изход. Единият вече ме чакаше там, а другият ще ме следва неотлъчно по петите. Скоро и те щяха да разберат, че съм в капан.
Юмрука влезе задъхан през входа и започна да си проправя път през натоварените със стока колички на клиентите и магазинери в изцапани с цимент престилки. Наблюдавах го иззад ъгъла, образуван от подредените отпред електрически уреди. През една арка в стената вдясно от мен се минаваше към градинарската част на изложението. Вътре цареше истински хаос от телени огради и косачки за трева,, сглобяеми селскостопански постройки и калдъръмени плочки. Вън си бях много по-добре, поне имаше достатъчно посоки, които да следвам. Сега единствената се оказа тази, в която се изгуби един електрокар, на трийсетина метра пред мен. Помещението, в което изчезна, беше или склад, или, още по-добре за мен, място за изнасяне на закупената стока.
Огледах се, но от Юмрука нямаше и следа. Тръгнах сред потока от купувачи с колички към мястото, където се изгуби електрокарът, но там имаше просто някаква ниша - поредният капан без изход, който този път свършваше в подредени едно до друго каучукови растения и минидръвчета. Водо- разпръскващата система работеше интензивно и циментовият под беше мокър.
Обърнах се назад, но Юмрука изникна пред мен, вперил поглед в очите ми. Опитах се да финтирам в ъгъла, промъквайки се покрай малка групичка купувачи, които едвам крепяха количките си. Може би щях да намеря пролука между изложените телени мрежи и да са измъкна. Движех се напълно спокойно, за да не привлека вниманието на някого от охраната. Вече бях затънал достатъчно, а ако ме подгонеше и някой външен, щях да съм направо до уши.
Планът ми обаче и тук не сработи. Пред оградата имаше засадена в саксия палма, която отместих настрани, но телта отзад не поддаде. Юмрука застрашително приближаваше.