- Да, всичко.
Телефонът прекъсна.
Излязохме от кабината и се скрихме на завет под някаква къща. Докато се изнизвахме един след друг към навеса на малкия гараж по-нататък, аз бръкнах в кожената си чан- тичка и й оставих револвера.
- Вземи. На Юмрука е. Аз отивам да се срещна с човека му - продължих, - а ти ни следваш. Засега презумпцията е, че няма да ни освободят, докато не разнесат навсякъде отровата.
Тя кимна и насъбралата се по козирката й вода се стече надолу.
- Ако изобщо имат някакво намерение да ви пускат. Свих рамене. В случая за нищо не можех да съм сигурен.
- Брой един час, откакто спрем някъде. Ако дотогава не сме излезли отново или пък междувременно нещата се объркат, влизаш и ни измъкваш - мен, Кели и Зимния дух. Поне който е оцелял.
Синя светлина проблясваше беззвучно по някоя от близките улици. Сузи прибра револвера в чантата си.
— Ами тогава да си намерим кола, а? Ти гледаш да не стане някой фал.
Отново в ролята на ключарка, Сузи тръгна да оглежда колите, паркирани в тесните отбивки. Колкото по-стара, толкова по-добре - по-лесно ще я отворим и още по-лесно ще свържем кабелите, такава беше целта на занятието. Накрая се спря на едно „Рено 5“, регистрация от края на 1999 година, и след пет минути вече се движехме на юг по „Челси бридж“.
58.
„Смитфийлд“ все още кипеше от живот. Камиони и пикапи се надпреварваха да паркират покрай ярко осветения пазар, където товареха и разтоварваха всевъзможни стоки - от малки и по-големи кутии до разфасована по дължината си крава. Мъже в бели престилки, шапки и с гумени ботуши се размотаваха наоколо, захапали цигара или потриващи длани, за да прогонят студа от ръцете си.
Поочуканото рено, което свихме, спря и чистачките ни направиха един последен оборот. Изскочих от колата и влязох право в телефонната кабина до нас. Бръкнах за монети и извадих отново снимката на Кели от чантичката си заради номера. Пуснах монета в улея и набрах. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди да отговори.
- Ало?
Звучеше толкова спокоен, сякаш се разхождаше из някой парк и се радваше на градините.
- Почти съм на място.
- Добре. Ще ви посрещне бял микробус.
- Ще чакам на алеята отстрани.
- Гледайте да сте с лице към пътя. Микробусът ще пристигне всеки момент.
Това бяха последните му думи засега.
Когато влязох обратно в колата, дъждът се стичаше на вади по предното стъкло. Дадох на Сузи мястото на срещата. На лицето й се появи тъжна усмивка, наведе се към мен и ме целуна много мило по бузата.
- Едва ли ще ни се удаде нов шанс.
Какво можех да отговоря? И аз й се усмихнах, проверих още веднъж документите и чантичката си и излязох.
- Дано се лъжеш - махнах с ръка, преди да затворя вратата.
- Може би някой път извън служба ще дойда да ви видя с Кели, после вие ще дойдете. Нещо от тоя сорт.
- Няма да е зле. Ще го мисля.
Най-накрая включи лоста на първа и тръгна да държи под око „Старбъкс“, а аз потеглих пеша.
Когато стигнах до кафенето и свих по алеята, вече почти не се виждаха хора. Целият район беше пуснал кепенци- те за през нощта и единствената светлина идваше от улич- 0 ните лампи, които едва хвърляха сянка по тротоара.
По шосето плисна кола и няколко човека забързаха под чадърите си към спирка „Фарингдън“, въпреки че и оттук се виждаха затворените й врати. Не забелязах униформени, но сигурно се криеха от дъжда някъде наоколо.
По хълма насам се спусна бял „Транзит“ толкова във форма, колкото и реното, което задигнахме, и спря пред мен. Присвих очи, за да мога да разпозная шофьора в дъжда - беше Прошарения, сам. Благият поглед все още не напускаше лицето му, най-усмихнатият подлец на света[44].
- Подай чантата, ако обичаш, и скачай отзад в колата.
И дума да не става. Само ако държа Зимния дух, имах някакъв шанс да видя отново Кели.
- Не става. Торбата остава при мен.
Усмихна ми се, сякаш щях да му гостувам за вечерта, и посочи към страничната врата. След два неуспешни опита най-сетне се справих с дръжката и лампата в купето светна. Качих се, той затвори вратата и аз се наведох на колене в тъмния под да крепя Зимния дух в краката си. Веднага щом потеглихме, започна да плещи нещо по телефона на индийски или на какъвто там език говореше, вероятно в потвърждение, че ме е прибрал и няма проблеми.
Дотук добре, ами нататък? Щяха ли да ме оставят жив? Здравата логика ме убеждаваше в това, защото съществуваше вариантът да съм разменил бутилките и беше разумно да ме оставят поне докато се убедят какво държат в ръцете си. Силно се надявах да ги води същият здрав разум, но дори тогава едва ли ми оставаше богат избор. Дано поне Сузи ни следваше някъде отзад.
44
В Шекспировата трагедия това описание е запазено за Клавдий, чичо на престолонаследника Хамлет и убиец на законния крал. - Б. пр.