От темата, която подхвана за Бог, очевидно нямаше да излезе разговор, затова както всеки добър християнин Джош преглътна горчивия хап и заразпитва за нещата от живота.
- Та как я караш напоследък?
- Нищо особено. Последните няколко седмици работих в Англия. Можеш ли да си представиш - трябваше да се редя на опашка пред Имиграционните на Хийтроу, когато пристигнах. Но няма значение - важното е, че падат пари. А и все пак вече съм с американски паспорт. За малко да забравя...
Пъхнах ръка в якето си и извадих все още запечатания плик с парите от Джордж.
- Ще ти дойдат добре. Купи си свястна кола и не забравяй да оставиш и за перука.
- Благодаря за съвета, но май имам по-добра идея как да ги похарча.
Не му възразих. Трябваше да се грижи и за децата си освен за Кели.
И двамата се умълчахме известно време, след което Джош посегна към мобилния си телефон на поставката пред таблото и ми го подаде.
- Нали нямаш против да свършиш и ти нещо? Иди на „Имена“ и набери Билман. Те обитават съседната къща в Хънтинг Беър и хвърлят по някое око на имота.
Набрах номера, както ми каза, но след няколко позвънявания се включи секретарят.
Няма значение, ще опитаме по-късно - сви рамене Джош. След това обърна глава към мен и ми се усмихна горчиво: - Сигурно пак са отишли да ни оплюват на някое квартално събрание как подбиваме цените на къщите в квартала им. Може би все пак трябва да се съгласим да продадем евтино на общината, а те, щом искат, да я съборят и да построят на нейно място детска площадка. Едва ли някой би се съгласил да живее в къща, където се е случило подобно нещо. Кой знае, може и на Кели да й се отрази добре. Един вид повече няма какво да я тегли назад.
Отдавна се опитвах да убедя Джош в това, но все се натъквах на упорството му. Явно вече и той разбираше, че друг изход няма.
Напуснахме магистралата на следващия изход, за да се включим в околовръстния път И-495, който заобикаляше окръг Колумбия. По целия път електрически табели известяваха за подозрителни действия на предполагаеми терористи.
- Е, ако не вършиш нищо подозрително, значи не си терорист. Номерът е просто да не те забележат.
Забележката му запълваше празнината в комуникацията, за която аз не бях виновен. Джош явно просто поддържаше някакъв разговор, докато успее да организира мислите в главата си. Накрая най-сетне успя.
- Слушай, Ник, ето как аз виждам нещата. Не че съм променил мнението си, просто сега се чувствам по-убеден. Преди всичко, каквото и да се случи, ние няма да я оставим сама. Поведението й е просто начин да се справи със ситуацията, да преодолее смъртта на близките си и чувството, че е изоставена. Трябва й време да разбере, че животът продължава и че ние сме новото й семейство. Не му е леко на детето, Ник, тепърва има много неща да осъзнава.
Слънцето блестеше в очите ми и аз дръпнах сенника на стъклото пред себе си. Думите му косвено прозвучаха и като обвинение към мен.
- Никога не съм я изоставял и тя добре разбира това. Решението да дойде да живее при теб е само в нейна полза.
- Отстрани погледнато, е така. Само че тя се нуждае от хора около себе си, Ник - сега вече беше готов да се развихри. - Както знаеш, тя отблъсква всички и по този начин се чувства защитена. Трябва да разбием тази защита, защото любовта ни просто не достига до нея. Трябва да я научим на друг начин да се справя с проблемите.
- Май скоро пак са давали „Доктор Фил“[14] по телевизията.
Не опитвах да се заяждам с него, но все така излизаше.
- Всички си имаме по някакъв начин да се справяме с живота, или мислиш, че си сам на тоя свят. Аз например съм се отдал изцяло на Бог и зная, че той ме обича. Ти би разбрал същото, ако Го беше допуснал в сърцето си. Но ти май не допускаш никого там.
Докато изпреварваше, насреща се появи камион. Джош маневрира и след това отново се захвана с мен.