С Кев и Марша Браун се познавах доста преди онзи злощастен пролетен ден през 1997. Кев ми беше приятел още преди да се запознаят с Марша. Аз им кумувах на сватбата и бях кръстник на по-малката им дъщеря, Айда. Постарах се всичко да мине както трябва, въпреки че на самото кръщене не знаех изобщо за какво съм там. Бях обаче съвсем наясно, че никога нямаше да имам собствени деца, все тичах да изпълнявам поръчки за хора като Джордж. Кев и Марша също разбираха защо винаги толкова се стараех с Айда и Кели и се опитваха всячески да се почувствам част от семейството им. Още от детските си години в един невзрачен лондонски квартал бях заживял с мечтата за перфектното семейство и сега я виждах реализирана в техния съвместен живот.
Тръгнах право към вратата на гаража, но когато се опитах да я вдигна, видях, че е заключена, а никой от ключовете на връзката не ставаше. Заобиколих от лявата страна на къщата и се запътих към задния двор. От Кели нямаше и следа, видях само големия хамак, който, макар и поовехтял, все още си беше на мястото. Отидох до входната врата и завъртях ключа в ключалката. Помня, че преди шест години, когато се случи всичко, я заварих открехната.
Последните няколко месеца от службата си като агент на АБН[16] Кев изкара предимно на бюро във Вашингтон. Преди това работеше под прикритие и явно беше настъпил доста мазоли, защото пет пъти се опитваха да посегнат на живота му. Накрая на Марша й дойде до гуша от тревоги и го убеди да напусне. Кев твърдеше, че харесва новия си живот, все казваше, че така ще му остава повече време да се занимава с децата. Аз обикновено му отговарях, че си търси повод да не порасне. Марша беше много по-отговорна и зряла от него и когато ставаше въпрос за нещо сериозно, Кев винаги я слушаше. В къщата им цареше любов и разбирателство, но повече от пет дни не се издържах да им гостувам. Започвах да се оплаквам, че миризмата на смрадливките, които палеха, дразни обонянието ми, но и тримата знаехме истинската причина - започвах да свиквам с взаимоотношенията им, а навън ме чакаше съвсем различна реалност.
Веднага щом прекрачих прага на къщата, ме лъхна миризмата на застоял въздух. Коридорът водеше към голямо антре с врати за помещенията на приземния етаж. Кухнята беше вляво, а трапезарията вдясно. Всички врати бяха затворени. Седях на прага и нервно стисках връзката с ключове в ръката си. Щеше ми се отново да усетя, аромата на смрадливките, който някога ме посрещаше.
Още когато обявихме къщата за продан, от агенцията поискаха да изнесем всички килими и мебели. Перспективните купувачи се интересуваха от самата постройка, не от вещите в нея. Кели нямаше нищо против да разчистим, но държеше люлката й на двора да си остане. Трябваше също да изпарим всички помещения от кръвта, но във въздуха и досега се усещаше металният й мирис, който засядаше в гърлото ми. Пъхнах ключовете в джоба на якето си и влязох по- навътре.
Когато минах покрай масивната дървена врата към трапезарията, пулсът ми започна да се учестява. Не можех да се спра - трябваше да се върна и да я отворя. Ръката ми посегна към дръжката, но след това се отказа. Не исках да изживявам всичко отново, а зад всяка от тези врати ме очакваше споменът от един трагичен ден. Оттогава бях идвал няколко пъти, за да наблюдавам работниците, които бяхме наели да почистят и да изнесат покъщнината, но след като привършиха с кухнята, оставих Джош да се занимава по-нататък. Така и не му казах причина, не споменах нищо за вратите, които още тогава ме тормозеха, но той сигурно се е досетил.
Сега просто седях опрял чело в затворената врата, загледан в дръжката. Пъхнах ръка в джоба на якето си и стиснах връзката с ключове толкова силно, че пръстите ме заболяха. Беше април 1997, денят, когато по същия начин минах покрай открехнатата врата на трапезарията. Когато отворих входната врата, слънцето отвън освети за момент пролуката, но аз не се взрях особено. От кухнята се носеха нежните ритми на рокмузика и аз се насочих право натам. Сигурно обаче периферното ми зрение е уловило нещо, защото няколко крачки по-надолу замръзнах на мястото си. Мозъкът ми тъкмо беше започнал да преработва видяното.
Стиснах още по-силно връзката с ключове, но вече беше късно за отбой. Започна да ми се повдига, образите нахлуха обратно в главата ми, толкова ясни и подробни, сякаш не бяха изминали цели шест години оттогава. Стиснах зъби, но събитията започваха да се подреждат в главата ми.
В трапезарията видях Кев, лежеше настрани, главата му размазана с бейзболна бухалка. Помня, че когато ми се фукаше с нея, многозначително спомена как в Алабама ги наричали детектори на лъжата. Цялото му лице беше подпухнало, а мозъкът му по пода. Навсякъде беше опръскано с кръв - от канапето и фотьойлите до перваза на прозореца.