Сега бяхме на двуседмична романтична разходка, от която оставаха още няколко дена. Не знаех друго за нея, освен че работи в някакво пътническо бюро. Била единствено дете на починали родители и сега деляла апартамент с две приятелки в Шепърдс Буш. Мразела вкуса на доматите, както и размера на обувките си, което завършваше характеристиката й.
След края на войната в Ирак и разграбването в Басра и Багдад сега вестниците тръбяха единствено за опасността от ТОРС. Веднъж четох в „Нюзуик“, че само в САЩ умират годишно по 40 000 човека от разни форми на пневмония, а маларията и туберкулозата вземат по 3 милиона жертви в цял свят. Само че никъде не се споменаваше за ТОРС, макар да изнасяха данни за 1500 намиращи смъртта си годишно във Великобритания при злополуки, свързани с падане по стълбите. Но всяко зло за добро - поне успяхме бързо и евтино да си уредим ваканцията тук, което за първи път ни събра заедно за повече от една нощ. И моята, и нейната работа не ни позволяваха да се виждаме 'често, но все нещо щяхме да измислим.
По този начин осигурявахме прикритието си, въпреки че по-голямата част от историята беше вярна - апартаментът в Шепърдс Буш наистина съществуваше и там действително живееха две жени, които щяха да гарантират за Сузи не по-малко от управителя на пътническото бюро, където тя уж работеше.
Вече минавахме пазара и ни оставаше съвсем малко до мястото, където трябваше да стигнем. Моторът „Сузуки 250“, взет под наем, седеше където го бяхме оставили - между # едно от уличните кафенета и ресторант „Палас“ с надпис „Чудесата на индийската и на западната кухня“, който тъкмо започваше да се пълни с туристи за вечерта. Влязохме в кафенето, откъдето можехме да виждаме по-добре навън. От другата страна на улицата беше джамията, измазана тухлена постройка, която се извисяваше сред бедняшките квартали наоколо. Сега обаче много повече ме интересуваше белият олющен бус „Тойота Лайт Ейс“, паркиран в засъхналата кал отсреща.
Заведението не се отличаваше по нищо от повечето зле скалъпени ламаринени постройки, които собствениците им използваха да продават в тях храни и напитки. Бетонни плочи покриваха улеите по бордюра, където се оттичаше дъж- довната вода и бяха част от площадката пред заведението, а зад щанда бяха окачени няколко неугледни клетки с красиви зелени птички, които сякаш бяха онемели. Масите представляваха ламиниран плот, подпрян върху две дървени скелета, с пластмасови градински столове за сядане. Двамата със Сузи седнахме един срещу друг и докато чакахме, в ресторанта отсреща пианистът разгряваше за вечерта.
Келнерката беше босоного индийско момиче и когато се приближи, аз набързо й поръчах два портокалови сока. Нямаше нужда да питам Сузи какво иска - и двамата наблягахме сериозно на тази напитка, откакто пристигнахме тук. Наоколо миризмата на печени дюнери ставаше все по-сил- на, въпреки че пушекът от автобусите и вонята от дренажните улеи не я правеха толкова привлекателна. На лавица над главите ни имаше телевизор, от който английски глас усилено коментираше мач на „Лийдс Юнайтед“ и група английски младежи до нас бяха зяпнали в екрана. На Сузи явно не й беше омръзнала темата за войнишките теглила на баща й.
- Да, ОВС. И въпреки това до последния си ден твърдеше, че трябва отново да върнат наборната служба, за да се стегнат непрокопсаниците.
Сложи конопената си плажна чанта на масата, извади от нея яркочервена запалка и пакет цигари „Бенсън“ и запали. Аз хвърлих поглед на пътеводителя за Пенанг, който се озова на масата заедно е цигарите. Покрай нас минаха група усмихнати германски младежи, които бяха доста прекалили с парфюма и одеколона и явно търсеха къде да продължат да се забавляват за вечерта. Малко по-нагоре се разминаха с няколко двайсетинагодишни австралийци с избелели тениски и националния им флаг върху раниците. Ръката на единия беше превързана - несъмнено поредният от многобройните ентусиасти да се качат на скутер, които след дъжд се връщаха целите изподрани от чакъла и мръсотията, хвърлени от гумите. Сузи прибра златистия пакет „Бенсън“ и запалката обратно в чантата си и издуха дима от цигарата право в лицето ми, след което самодоволно се намести в стола и се ухили.
- Е, хайде, стига вече хленчене. Ти поне се тровиш гратис, а на мен никотинът ми струва пари. Ако не друго, няма да изпаднеш в тъпото положение да лежиш в някоя болница на смъртното си легло, без да знаеш защо си отиваш от тоя свят.