Стигнахме до люлката и тя се нагласи удобно върху гумата, която служеше за седалка. Аз седнах встрани на тревата.
— Ще ме залюлееш ли, Ник?
Отидох зад нея и опитах да бутна люлката, но гърбът й беше наведен напред, така че въжето само леко се завъртя.
- Какво е станало с пръста ти?
На показалеца на дясната й ръка имаше лепенка, под която кожата изглеждаше възпалена.
- Ще зарасне. Малко се проявих в час по химия.
Известно време и двамата не проговорихме, тя се оттласваше с люлката от мен, а аз се отдадох на прекрасните спомени, които имах от това място. Но, изглежда, и тя мислеше за същото.
- Когато татко се прибираше следобед от работа, първата му работа беше да отиде и да целуне мама и след това излизаше на двора да си играе с нас. Не всички татковци постъпват толкова мило.
- Но и не всички татковци обичат децата си толкова, колкото той вас.
Явно й хареса как потръгна разговорът и продължи:
- Мама ни носеше отвън сладки и „Кул ейд“[17]* и така изкарвахме всички заедно до вечерта. Беше много хубаво, когато ни идваше на гости. Мама все ни учеше да казваме „Благодаря“, когато ни даваш бонбони, но винаги след това да ги носим на нея. Конфискуваше ги и край.
Лицето й изведнъж стана сериозно и аз задържах люлката, докато спре. Облегнах глава на дясното й рамо и продължих да я слушам.
- Винаги се чувствах по-сигурна, когато и ти беше вкъщи. Помниш, нали - майка ми ви наричаше „моите двама силни мъже“. Когато обаче те нямаше, ме обземаше страх, защото знаех, че има хора, които го преследват.
- Защото си вършеше работата както трябва.
- Вие някога работили ли сте заедно?
- Бяхме заедно в армията. Когато се ожениха с майка ти, той се премести тук.
Наведе поглед към маратонките си, след това ме погледна право в очите.
- Защо майка и Айда също трябваше да умрат, Ник?
Никога не бяхме обсъждали този въпрос. Все си мислех, че са говорили достатъчно за това с дядо си и баба си, с Джош или с доктор Хюз. Чувствах се ужасно - сякаш й спестявах истини, които се надявах да открие сама. Или може би тя и бездруго знаеше всичко, само търсеше в моите думи някаква логика, която да обясни случилото се.
- Баща ти беше един от добрите за разлика от шефа си, който се замеси с някакви търговци на наркотици. Онзи прати да го убият - както и всеки друг свидетел на случилото се.
- Като мама и Айда?
- Точно така.
- А как се случи, че аз се разминах, Ник? Как се случи, че единствена аз оцелях?
- Това са въпроси, на които не зная отговора, Кели. Може би ако всичко се беше случило пет минути по-рано или по-късно, ти също щеше да пострадаш като тях.
- И това щеше да спести на всички голямо главоболие.
Свалих главата си от рамото й, минах отпред на люлката и се наведох, така че да я гледам в очите. След това хванах ръцете й в моите.
- Слушай много внимателно, подобни глупости хич и да не минават през главата ти. Чуваш ли? Изобщо не си и помисляй за подобно нещо, камо ли да го говориш.
- Понякога се чувствам толкова ужасно, Ник, като дърво без корен. Ако разбираш какво имам предвид.
- Така се чувствам отдавна и аз самият. Знаеш ли - малко се поколебах, преди да продължа, но накрая долепих уста до ухото й, - когато бях на осем, видях човек да умира.
Това предизвика интереса й.
- Така ли? Какво стана?
Започнах да й разказвам за старата изоставена фабрика близо до нашия квартал. Вратите и прозорците й бяха заковани с дъски, всичко беше оградено с бодлива тел, но тогава нищо не можеше да ни спре.
Една от преградните врати, които бяха поставени между отделните помещения на фабриката, имаше пролука и ние влязохме през нея и се покачихме на самия покрив, на около десетина метра над земята. Помня, че горе беше по- студено, издишаният въздух образуваше плътен облак. Отидох до ръба на покрива и погледнах надолу към светлината, която хвърляха лампите под нас. Улицата около фабриката беше безлюдна както всичко наоколо. Беше направо иди- лично, никога не съм си представял, че мога да намеря подобно усамотено местенце толкова близо до нас. Тогава обаче се чу ужасен, наистина вледеняващ шум.