Краката на Кели изглеждаха стегнати под тесните й дън- ки, но онази част от нея, която си личеше над дрехите, далеч не беше за завиждане. Възпаленият показалец на дясната й ръка сякаш не зарастваше. Опитах се да привлека вниманието й върху пръста.
- Не боли ли? Изглежда ми повече от обикновена драскотина.
- Още малко и ще оздравее. Казах ти вече, че нищо ми няма.
След малко ни донесоха напитките и Кели живна. Не след дълго се появи и доктор Хюз с широка усмивка на лицето.
- Здравей, Кели, отдавна не сме се виждали. А ти не само си пораснала, но си се и разхубавила.
И двамата станахме. Нямаше причина да се чувствам пренебрегнат, че не ме забелязваха, все пак повода да сме тук нямаше нищо общо с мен. Кели леко се изчерви, но поне по лицето й заигра усивка при вида на доктор Хюз. Усетих, че нещата се развиваха както трябва.
Хюз носеше обичайните си очила, през които гледаше само когато чете. През останалото време погледът й сякаш изглеждаше раздвоен. Вече беше към 60-те и все още правеше сивата си коса на кок, което й придаваше повече вид на американка в третата възраст, отколкото на психиатър. Костюмът й беше модел, който можеше да си позволи единствено притежател на платинена Амекс карта[18]. Докато се отдалечаваха, видях, че Кели й кимна неколкократно, след което по лицето й се изписа щастлива усмивка. За каквото и да говореха двете, си струваше парите, които плащам.
Когато стигнаха до вратата в края на фоайето, доктор Хюз я отвори.
- Искаш ли да продължим разговора горе, Кели?
- Ти недей да ходиш никъде - обърна се към мен вместо отговор.
- Ще те чакам тук.
Седнах обратно на канапето, а вратата на стълбището тихо се затвори зад тях.
12.
Точно след 55 минути Хюз се появи обратно на вратата, погледна към мен и после се обърна назад с думите:
- Тук е. Седи и чака.
След малко зад нея изникна Кели. Лицето й не издаваше по-различна емоция отпреди час, но това вече не ме притесняваше. Бях убеден, че посещението ни при Хюз не е било напразно и че то е само първата стъпка от един дълъг процес. Хюз продължаваше да се държи сякаш аз не съществувах. И сега думите й бяха адресирани изцяло към Кели.
- Остава за другата събота по същото време, нали?
Кели кимна, докато обличаше палтото си, и двамата с нея тръгнахме към колата. Не се опитах да говоря с Хюз - помня думите й последния път, когато ми каза, че сама ще ми съобщи, ако има нещо, което трябва да зная. Нито пък ще обсъжда с мен нещата, за които са говорели с Кели, освен ако детето не се е замесило в нещо сериозно. И този път трябваше да преглътна въпросите си.
Изключих алармата на колата и с Кели се приготвихме за път. Опитах да я заговоря.
- Все си е същата, а?
- Да - отговори Кели, докато нагласяше колана си.
По обратния път към Южен Лондон никой от двама ни повече не наруши мълчанието. Погледнах часовника - беше шест без десет, т. е. никакъв шанс да стигнем до Бромли в седем. Извадих мобилния си телефон, което привлече вниманието й.
- Ще им позвъня да не се тревожат. Няма да се върнем навреме.
След малко Кармен вдигна телефона от другата страна. Бях готов с името й още преди да каже „ало“ - Джими никога не посягаше към слушалката.
- Кармен, обажда се Ник. При това задръстване едва ли ще можем да се приберем до седем.
Кели посочи мобилния ми телефон и поклати глава, че няма желание да говори.
- Колко жалко! Специално отидохме да напазаруваме в „Сейфуей“, да не говорим с какво нетърпение очаквахме да седнем всички заедно. Сега не искам да принуждавам Джими да чака. Той е свикнал да вечеряме в седем.
- Наистина не зависи от мен. За нас не се притеснявай - ще хапнем нещо по пътя. - За Кели не зная, но аз можех да изям и слон.
- Всеки път ли ще закъснявате така?