- Бабата и дядото на момичето могат да се погрижат да я заведат в Челси и да я върнат. Американците те прехвърлят за специална операция - можеш да им се обадиш лично, ако имаш време за губене, ще ти кажат същото. Прави каквото щеш, само гледай да се домъкнеш навреме. Приготви се да отсъстваш за няколко седмици.
После затвори и аз известно време останах вторачен в телефона, който държах. Точно сега не можех да си позволя да отсъствам дори за ден. Нещо сигурно можеше да се направи.
Тръгнах по алеята към улицата и се опитах да подредя мислите си. Още преди да се съвзема, пръстите ми набираха номера на Джордж. Най-малко ме беше грижа за разликата в часовото време. Плащаха му да е на разположение по всяко време.
Тъкмо слушах напътствията на оператора, когато зад мен спря кола и един глас извика:
- Всичко наред ли е, малкият?
Обърнах се и видях две ухилени лица, които бяха дам- госани завинаги в съзнанието ми и все се надявах да си останат само един неприятен спомен. По дяволите имената им - за мен единият се казваше Юмрука, а другият - Кютюка. Двамата са сатрапите на Мазния - същите, които щяха да похарчат Кели, ако бях отказал да свърша онази работа в Ч1 Панама.
Мобилният ми телефон иззвъня - отсреща беше Джордж. Зад мен Кютюка дръпна ръчната спирачка, а Юмрука захвана да говори по своя телефон, сигурно с Мазния.
- Току-що ми се обадиха. Знаеш, че не съм тук по работа - защо продължават да ме тормозят?
- Зная, но аз не ти плащам, за да си решаваш проблемите, а за да си на разположение.
Гласът му звучеше бодро, сякаш беше в кабинета на бюрото си.
- Този път няма да стане.
- Да не искаш да се обадя на Осама да изчака със следващия атентат? Работата не търпи отлагане, Ник.
- Не може да няма кой да ме замести.
- Въпросът е там, че искам да имам свой човек в операцията, а ти се оказваш на точното място в точния момент.
- Но в момента аз изпълнявам личен ангажимент към някой, който наистина се нуждае от цялата ми подкрепа. Става дума за някой, който наистина има нужда от мен, Джордж.
Изведнъж ми светна колко жалко звучах.
- Ти какво си мислиш, че правя тук по цял ден? Плащат ми, за да мисля и да взимам правилните решения, това е. Доста мислих по въпроса и не можах да се сетя за по- добро решение от това да включа именно теб. Става въпрос за най-обикновена целесъобразност - на нея се гради целият живот и в частност нашата работа. Да не си въобразяваш, че като ти плащам на парче, това те прави много независим?
- Разбирам за какво говориш, но...
- Изобщо не разбираш и нкма място за никакво но. Хващай се веднага за работа или момичето може и да не доживее терапията си, дето си я взел толкова присърце.
Силна болка проряза гръдния ми кош, което ме накара да обърна глава към Юмрука, който продължаваше да дърдори нещо по телефона си. И през ум не ми е минавало, че Джордж би използвал методите на Мазния, които познавах добре.
- Майната ти. По нищо не се различаваш от оня кретен, дето сега е пратил главорезите си да ме дебнат да не кривна някъде. И да ме шантажирате заради дете, което няма нищо общо с цялата работа. Всички сте един дол дренки.
Джордж помълча известно време и след това продължи все така спокоен:
- Нещо май не схващаш, а, Ник? Ние не сме лошите момчета.
Не се възползвах от паузата, оставих го да говори. Отсреща Юмрука свърши разговора си и се ухили на Кютюка.
- Повече не искам да ми звъниш. Ще докладваш на шефовете си в Лондон, докато не получиш друга заповед от мен, ясно?
Прекъснах връзката и се отправих към волвото. Юмрука показа главата си от прозореца, сякаш се канеше да излезе оттам. Русолявата му коса, заради която някога ми заприлича на Робърт Редфорд, беше съвсем късо подстригана.
- Всичко наред ли е, малкият?
Имаше плътен акцент, сякаш беше живял 40 години в Глазгоу и гърлото му бе започнало да пунтира каменоломните в района.
- Май нещо не ти върви, а? Онова момиченце сигурно вече е поотраснало, надуло е деколтето.
Започна да опипва с ръце пред себе си, сякаш преценяваше нечий бюст, и ме изгледа така похотливо, че направо ми идеше да му размажа физиономията. Кютюка извади пакет „Дръм“[20] и няколко „Ризли“[21] и двамата шумно се засмяха. С Юмрука бяха горе-долу на една възраст и имаше същата къса подстрижка, заради която почти не си личеше кестенявата му коса. И двамата бяха излежали присъди в някой английски затвор като терористи и сега поддържаха форма не с бой, а с вдигане на щанги. Въпреки това си бяха двама лобути, които със счупените си носове и грамадните си торсове изглеждаха досущ като биячи пред някой нощен клуб. Липсваха им само саката, които се пръскат по шевовете, и обувките „Док Мартенс“.