Ръцете на Кютюка зашаваха в скута му, докато свива- ваше първия фас. Помня, че последния път, когато го видях, току-що бяха изличили с лазер татуировката му „Червената ръка на Ълстър“[22] и вече нямаше дори белег. Очевидно засега не можех да направя нищо, освен да дишам дълбоко. Кютюка подаде фаса на Юмрука и изломоти през прозореца с белфастския си акцент:
- Шефът заръча да не те изпускаме от очи, докато не отидеш на срещата. Няма да е хич приятно, ако ни извъртиш някой номер, а?
Приведох се, така че да можем да се виждаме по-добре. Докато той свиваше втория си фас, аз имах възможност да се полюбувам на марковите му маратонки „Найк“, чиито цветове са избледнели още на витрината на магазина. Юмрука неуспешно опитваше да запали цигарата си с някаква запалка. Тогава изтърсих:
- А ако не отида?
- Е, това вече е приказка.
Двамата се ухилихме един срещу друг, докато Юмрука тръскаше с ръка запалката, за да я оправи.
- Тогава всички заедно ще отидем до онзи гараж да си кажем това-онова.
Онзи гараж беше в Южен Лондон. Последния път, когато се инатих, двамата с Юмрука ме завлякоха там и с удоволствие ме пребиваха, докато чакахме да се появи шефът им и да ми обясни, че ако не изпълня задачата в Панама, жална ми майка. Изправих се като пружина и кимнах:
- Там съм.
- Значи само ще ни загубиш времето.
Тръгнах към къщата и по пътя хвърлих един поглед назад. Юмрука не беше от най-доверчивите. Качи волвото на тротоара и двамата с Кютюка запушиха в колата.
14.
Кармен беше зяпнала програмата на сутрешната телевизия, където водещата Лорейн Кели ориентираше аудиторията в дебрите на овлажнителите за лице.
- Току-що ми се обадиха от службата.
Не беше лесна работа човек да я откъсне от телевизора рано сутрин.
- В един часа имам среща, така че след малко тръгвам, за да не закъснея. Не мога да отлагам, спешно се нуждаят от мен.
Засега не можех да се сетя за никакъв изход от ситуацията. Какво - да се заключа вкъщи и да се надявам, че на Юмрука и Кютюка ще им писне да ме чакат? Не, първо трябваше да се видя с Мазния, да го уговоря да избере някой друг. Бях готов дори да падна на колене, ако се наложеше.
Кармен заопипва бръчките по лицето си, докато слушаше обясненията на Лорейн. Все още приемаше нещата спокойно, но кой знае как ще реагира, като й кажа, че от нея се очаква да помогне. Повиших леко гласа си и продължих:
- Знаеш как се проточват служебните ангажименти, сигурно няма да успея да се прибера до довечера. Възможно е и да се прибера, но ако все пак не успея, трябва някой да заведе Кели в Челси сутринта.
За момент си помислих, че изобщо не ме слуша, но накрая отговори:
- Не мога да ти обещая нищо, докато не говоря с Джими. Сигурно хич няма да му хареса да кара в тази суматоха рано сутрин. Толкова бензин се харчи в тези задръствания, да не говорим за таксата за паркинга. Колко ще трябва да чакаме, докато приключи сеансът?
- Не повече от час. Ще платя и за бензина, и за...
- Не са ми притрябвали парите ти за бензин.
- Но нали току-що постави въпроса, че... Играеш ли си с мен, Кармен, или просто телевизорът не ти дава да мислиш?
- Само искам да кажа, че трябва да се съобразяваме и със съседите. Никой от тях не знае, че Кели посещава психиатър. Какво ще си помислят, като разберат?
- Никой не иска да биеш барабан къде отивате. И за пореден път ти казвам, Кармен, че нищо трагично не е станало. Кели просто се нуждае от малко помощ, за да превъзмогне някои неща.
- Не виня горкото дете. Това нейното живот ли е - от бедствие на бедствие, а и този език, който употребяваш пред нея...
Повече не ми се слушаше. Кармен беше толкова скептична към всичко, че направо глава почваше да ме боли, като я слушам. През целия си съзнателен живот тя или критикуваше чуждите недостатъци, или не спираше да оплаква себе си - с две думи, изобщо не млъкваше. Имаше съвсем малка вероятност нещата да се оправят от само себе си, а онова, което би помогнало, щеше да я накара да млъкне завинаги.
- Благодаря за разбирането, Кармен - казах на излизане, докато се мъчех да се сетя за нещо умно от сорта на „Защо ли изобщо плащам на лекарите, щом винаги мога да разчитам на мъдрата ти преценка“, но ми дойде наум чак когато стигнах коридора.
Но най-трудното тепърва предстоеше. Трябваше да говоря и с Кели, която вчера бях убеждавал в противното на онова, което сега се канех да направя. Когато най-сетне стигнах до стаята и я видях да стои на вратата, разбрах, че не е нужно да казвам нищо, освен ако не исках да прозвучи като оправдание. По лицето й бяха изписани гняв, разочарование, недоверие или може би смесица от всички тях. Едно беше сигурно - няма накъде да мърдам.