Отидох чак до Англия за назначението си, което малко връщаше лентата назад. Все пак получих заповедта за операцията директно от Мазния - човека, от когото бягах, докато търсех начин да емигрирам в САЩ. Не бих казал, че се връщах с желание да работя за него, но мисълта, че щях да съм му в джоба съвсем кратко време, след което се връщах в този на Джордж, внасяше нужното успокоение в душата ми.
Освен че беше британски шпионин, Сузи имаше привилегията да е и агент, което отново ми беше за първи път. Никога досега не бях виждал дори отдалеч друг британски агент, поне такъв, който да мога да позная, въпреки че самият аз в миналото съм носил това звание. Настоящите ми документи бяха на името на Ник Снел, същото, което използвах, докато работех за британците, но Сузи нямаше как да е наясно с подробностите.
Последно видях Мазния в апартамента на Пимлико[4], който Компанията беше наела и използваше за конспиративна квартира. Там той ни дръпна една реч за заплахата от тероризма. Много обичаше да цитира онова, което беше прочел в някой от секретните доклади, без и през ум да му мине, че ние със Сузи отдавна бяхме минали етапа на илюзиите с кого точно си имаме работа.
Хич не хващайте вяра на въдицата, че терористите, с които се борим, са отчаяни, обезправени и заблудени хора. Това са само приказки за чичо и стринка, които трябва някак да убедим, че ония типове са група просмукани от страх и безразличие обезумели анархисти. Ако беше така, ако терористите наистина бяха обикновена сган, то никоя от техните организации не би могла да създаде ефективна и организирана мрежа от атентатори, готови да се жертват за каузата си.
- Да, сър.
Сузи винаги го наричаше „сър“, а аз се въздържах да го наричам по какъвто и да е начин, за да не изтърся нещо от рода на „копелдак“ или „задник“, преди да съм успял да си прехапя езика.
Навсякъде около нас започнаха да звънят мобилни телефони и ако Хендел беше написал темата от „Алилуя“ за Мохамед вместо за Христос, сигурно би останал впечатлен от оживлението наоколо. Хората просто ставаха и тръгваха нанякъде, без изобщо да проверят кой ги търси. Техният бог ги призоваваше и това беше достатъчно за тях. От малайзийския телеком подсещаха по пет пъти на ден абонатите си, когато станеше време за молитва. Мюсюлманинът винаги се моли с лице обърнато към Мека, затова мобилните телефони упътваха с кабла[5] в правилната посока, в случай че някой предан вярващ е изпаднал в безизходно положение да чака на някоя опашка и не може телом да присъства в храма.
За Сузи обаче съществуваше единствено задачата, заради която бяхме тук.
— Скоро ще стане време и ние да тръгваме.
Това беше целият интерес, който прояви към масовото изселение наоколо, след което отново продължи да изучава на какви процедури са готови да се подложат хората, за да пречистят червата си. Довършваше цигарата и портокаловия си сок, без дори да вдигне поглед от страницата, а аз се разсейвах с млада двойка, която спря пред ресторант „Палас“ да разгледа менюто. Не след дълго за тях се лепна един излиятелен келнер и започна на висок глас да хвали заведението. Все някак успяваше да надвика пианото вътре, чиято мелодия сега възхваляваше момичето от Ипанема[6].
Джамията отсреща нямаше нужда от такава реклама. Заедно с колите и скутерите много хора идваха и пеша. Погледът ми падна върху една съборетина отляво на джамията, със син пластмасов покрив, където бяха струпани разни скутери и мотоциклети, много от които ставаха само за резервни части. Всъщност доста повече ме интересуваше входът вляво от работилницата, откъдето очаквах да се появи мишената. Близо до входа имаше голям неонов надпис с някакви китайски йероглифи, който достатъчно добре осветяваше цялата околност.
Мишената се появи пет минути по-късно и свърна вля- во по разбития тротоар покрай работилницата. Носеше чиста бяла риза над сиво долнище от анцуг и сандали на краката си. Късата му черна коса беше старателно сресана назад и прилепена по темето и тила му с гел или тоник. Привлякох вниманието на Сузи и тихо й казах:
- Ето го нашия човек.
Тя ми се усмихна и прибра пътеводителя в чантата си. За сервитьорката ни това сигурно беше знак, че се каним да тръгваме, и тя се приближи да попита дали ще поръчваме нещо повече. Сузи й кимна:
- Още два портокалови сока.
Мишената беше на видима възраст около 40 години, вероятно индиец, пакистанец или от Бангладеш. Прескочи предпазливо високата около метър ограда, която отделяше мотоциклетното гробище от джамията, и след като събу обувките си и се изми на чешмата, се смеси с влизащите.