Взех такси до Челси и през целия път се чудех как да съобщя новината на Кели. Погледнах часовника си едва когато се отклонихме от главния път и поехме към „Пристана“. Оставаше повече от час до срещата, затова казах на шофьора да ме остави на около половин километър по-надолу. Влязох в един супермаркет „Смит и Бутс“ и взех картонен плик, химикалка „Бик“ и цяла карнетка с марки. Сложих вътре антибиотиците и запечатах плика, после тръгнах по Кингс роуд към пощата. Адресирах го до себе си с получатели Джи- ми и Кармен, облепих го с достатъчно марки да пътува до Южния полюс и накрая открих подходящата кутия да пусна обемистия пакет.
Пак оставаха около 45 минути до срещата в клиниката, така че влязох в близкия „Некст“[25] и си купих няколко комплекта бельо - потници и слипове, няколко чифта чорапи и едни дънки. Едва ли скоро някой е харчил тук 300 лири, без да се мотае поне час по щандовете. Открай време живеех само с най-необходимото и не беше проблем да изхвърля самобръсначката, четката за зъби или пък някоя дреха, щом се захабят или износят. След това просто си купувах други. Апартаментът в Кристъл сити беше на практика празен, като се изключат пешкирите, спалното бельо и дънките, които винаги вървяха по три - едните се използват в момента, другите чакат в пералнята, а третите седят сгънати в гардероба. Е, поне когато с пералнята ми всичко е наред. Останалото не влизаше много в работа - още едни обувки, няколко чифта маратонки, ризи, порцелановите чаши и цял куп домашни прибори от телешопа на някой кабелен канал, с който убивах скуката. Все пак вкъщи не кипеше особено от живот.
Пристигнах в „Пристана“ точно навреме, но не видях никого да чака. Обадих се на рецепцията, но там никой не беше звънял, че ще закъснеят, затова помолих да използвам външната линия да проверя какво става. Набрах номера, но се включи само дежурното съобщение от Бритиш телеком, след като дълго време никой не вдигна. Телефонният секретар у тях седеше само за украса, защото Кармен така и не се научи да го използва.
Доктор Хюз влезе в чакалнята и се подсмихна, като ме видя сам.
- Ще дойде с баба си и дядо си - отговорих също усмихнат. - Може би са попаднали в задръстване по пътя.
Кимна.
- Ами тогава просто ще поседим и ще почакаме. Да ви предложа чай? Катрин, донеси ни по една чаша, ако обичаш.
Започвах да разбирам защо Кели се чувства сигурна с нея. Макар косата й да беше прибрана като на възпитателка в детски дом, от нея лъхаше някакво спокойствие, което се предавашае на всички наоколо.
- Трябва нещо да ви кажа, преди Кели да пристигне, доктор Хюз. Напоследък някои неща се промениха.
- Не се притеснявайте, господин Стоун. Заповядайте, седнете.
Седнахме от двете страни на масичката за кафе. Очите й ме гледаха високо над очилата.
- Утре Кели трябва да се върне обратно в САЩ, така че днес ще бъде последната й среща с вас.
Изразът на лицето й не се промени, но в гласа й се долавяше тревога:
- Сигурен ли сте, че е разумно? Кели още...
Поклатих глава и продължих вместо нея.
- С удоволствие ще платя за цялото време, което ангажирах при вас, както и за всички останали разходи. Оценявам големите усилия, които положихте до този момент, и ви благодаря, че с ваша помощ изправихме Кели отново на крака. Ще ви бъда още по-благодарен, ако можете да ни препоръчате някого в Щатите, където тя да продължи терапията си.
Изглежда, разбра, че е безсмислено да ме убеждава по- нататък.
- Разбирам ви напълно, господин Стоун. Предполагам, че дългът отново ви зове?
В гласа й липсваше укор, но се долавяше съжаление. С нея не се знаехме от вчера. Преди три години за първи път се появих в кабинета й с Кели, която тогава не приличаше особено на човек. Съзнанието й беше като кофа без дъно - нищо не задържаше. Още в пансиона, където я бях настанил, преди да се премести при Джош, започна да се оплаква от някакви неопределени болки, които никога не успяваше да опише. Постепенно нещата съвсем се влошиха, Кели започна да страни от приятелите си, учителите, баба си и дядо си, накрая се отчужди и от мен. Престана да говори и да играе с другите деца, по цял ден седеше намусена пред телевизора или плачеше. Когато я сварвах в подобно положение, обикновено отивах да купя сладолед, макар да знаех, че няма да реши нещата. Но за друго не се сещах.
Една вечер, докато бяхме в Норфолк, състоянието й направо ме отчая. Седях до нея и се чувствах като ученик, който вижда как съотборниците му се бият на игрището и не знае какво да избере - да се намеси и той, да се опита да ги разтърве или просто да избяга. Именно тогава заковах палатката на пода в стаята й и двамата се веселихме, все едно че сме на къмпинг. През нощта обаче тя се събуди от кошмари и не престана да пищи до зори. Опитах се да я успокоя, но тя се нахвърли върху мен в пристъпите си. На следващата сутрин се обадих в здравните служби, откъдето ми казаха, че за преглед при специалист се чака поне шест месеца, а дори и тогава няма гаранция, че нещата ще се наредят. Обадих се още на едно-две места и следобед вече бяхме в кабинета на доктор Хюз.