Когато наближихме „Уокър“, опитахме се да зърнем номерата на някоя от къщите вляво от нас, но от това разстояние не ни си удаде да различим нищо.
Малък дъговиден мост пресичаше поточето и оттатък продължаваше изорано от трактори и тежки машини поле, което стотина метра по-надолу завършваше с градското сме- # тище. По-нататък бяха оградите на доковете, където високи кранове и издигнати резервоари за течни горива с емблемата на Q8[30] пореха небесната шир.
От „Сър Люис“ се показа група дечурлига и тръгна по „Уокър“ срещу нас. Всички бяха с къси подстрижки и оръфани маратонки, пушеха фасове, които тръскаха с палец, и постоянно плюеха по паважа. След като пресякохме, тръгнахме по продължението на алеята към задънения край на „Сър Люис“. За момент си пуснахме ръцете, за да заобиколим две изоставени колички от „Морисън“.
Огледът ни имаше за цел не само да локализираме къщата, но и да съберем възможно най-много информация за околността, защото втори път щяхме да се върнем чак за операцията. Дори нямаше да се огледаме, тъй като наоколо може да има хора на терористите. Горчивият ни опит показваше, че освен скритите зад пердетата шпиони, които дебнат всеки минаващ около къщата, по близките улици също обикалят небрежни, но бдителни постове. Изведнъж ми хрумна нещо:
- Някога провеждала ли си оглед с партньор? Аз никога.
Изглеждаше страшно доволна, че има нещо, което и аз не знам.
- Проста работа. Важното е да не се опитваме да сглобим картина от впечатленията си, а всеки да наблюдава самостоятелно. После, ако има несъответствия, можем да обсъдим.
Наближавахме края на пътеката, която наляво извеждаше на „Сър Люис“. Вляво от нас бяха еднофамилните къщи, а вдясно - общинските жилища, които продължаваха още 150 метра надолу, преди и тяхната улица да свърши. Все още не пресичахме, вървяхме бавно напред и оглеждахме отдалеч всяка подробност, която после щяхме да изцедим от подсъзнанието си, докато обсъждаме обстановката.
Първата къща на отсрещната страна по „Сър Люис“ беше 136. Значи сме излезли точно където трябва. Тръгнахме надолу по улицата и срещу нас се зададе автомобил, който само смути спокойствието на няколкото събрали се наоколо улични котки. Сузи ме подръпна за ръкава.
- И да не забравиш да броиш.
Скоро наближихме номер 88. До масивната бяла врата на къщата водеше насипана с чакъл алея. Вдясно от вратата имаше алуминиева рамка и стъклопакет без пердета и над нея малко прозорче, което се отваряше навън. На горния етаж конфигурацията беше същата, като изключим вратата.
На улицата пред къщата имаше паркирани три коли - червено „Волво“ с регистрация „Р“, зелена „Тойота“ с „С“ на табелката и черен „Форд Фиеста“, чийто номер не успях да забележа, но по долната част на вратите имаше две явни ръждиви ивици от единия калник до другия.
Вътре не личаха никакви следи от живот. Пердетата бяха спуснати, между тях и стъклото имаше мрежа за комари. Коминът не пушеше, на стълбите нямаше бутилки с мляко, от пощенската кутия не се подаваше цлик или вестник, а малките прозорчета и на двата етажа бяха затворени.
Когато приближихме съвсем, хванах Сузи за ръката и двамата пресякохме под ъгъл на отсрещния тротоар, без погледът ни да спира върху къщата. Още няколко къщи, и минахме покрай двора на номер 88. Отвътре не се чуваше никакъв шум, нито се забелязваше някаква светлина. Прозорците бяха мръсни, а дантелените пердета зад тях - окъсани. Прозорците се затваряха с обикновена ръкохватка. Боята на входната врата беше олющена, изтърканата месингова дръжка имитираше моделите на „Би енд Кю“, а заключването беше със стандартно резе „Чъб“ от вътрешната страна. Никой обаче не можеше да е сигурен, че отвътре няма някоя допълнителна верига или приспособление за затваряне.
Когато стигнахме кръстовището с улица „Уокър“, завихме надясно и почти веднага стъпихме на дъговидния мост над потока. Водата беше на около два метра под нас, кална и с нефтени петна, които пречупваха слънчевата светлина в цветовете на дъгата. Веднага щом минахме от другата страна, отново свихме вдясно по една разкаляна пътека. Прегърнах Сузи и се усмихнах:
- Преброих 17 къщи. А ти?
- Също.
- Не изглеждаше вътре да има някой.
- Да... а сега обратно. Едно, две, три...
Нататък пътеката минаваше откъм задните дворове на къщите, които отброихме на идване. Движехме се успоредно на широкия близо два метра поток, между чийто стръмен насип и оградите на къщите оставаше съвсем тясна отъпкана ивица, която хората тук явно използваха, за да изхвърлят боклуците си. Мястото явно не го биваше за живеене.