- Кофти работа.
- И още как. Вършете каквото е необходимо на място, но искам непрекъснато да съм в течение за обстановката. Ясно?
- Ясно.
Дано не е имал още какво да каже, защото прекъснах връзката и извиках на Сузи, която се мъчеше да почисти мръсотията от сака си, за да го използва повторно за новите екипи:
- Приготвяй екипите и си включи телефона - Мазния ще се обади по някое време.
Сузи отвори багажника и започна да разопакова частите на екипите. Аз също се включих в късането на найлон и провирането на ръце в залепналия по крачолите и ръкавите „Гор-Текс“.
Влязохме обратно в автомобила, преди още дрехите ни съвсем да се измокрят от дъжда, и Сузи подкара с чистачките на двойни обороти към присветващата синя светлина на изхода, която се оказа армейски „Ландровър“, паркиран на един от изходите в телената мрежа, ограждаща летището. Военният полицай вътре, облечен в жълта светлоотражателна жилетка, ни махна на изпроводяк и затвори вратата след нас. Без да имаме и най-бегла представа от района, където се намираме, потеглихме инстинктивно към светлините, които решихме, че идват откъм магистралата А40, после свихме наляво и се запътихме към един от източните входове за Лондон, без да се съобразяваме особено с камерите, които следяха за превишаване на скоростта.
По пътя много не говорехме, то нямаше и за какво. Не знаех какво толкова я гложди отвътре, че да се спотайва на шофьорската седалка, но и на мен вече почти нищо не ми даваше мира.
Извадих доксициклина от жабката и глътнах четири, без изобщо да се притеснявам, че ще прекаля с дозата. Засега единственият страничен ефект, който усещах, бяха стомашните колики, но като се замисля, май от големи дози зъбите пожълтяват, а е възможно да дава и други отражения. Все още преглъщах капсулите, когато отчупих от блистера други четири и ги подадох на Сузи върху отворената си длан.
- Ще взема, като пристигнем - каза, като в същия момент задминаваше няколко автомобила вдясно от нас, които опръскаха предното ни стъкло със струи от някоя локва по пътя. - Не мога да ги преглъщам без вода, засядат на гърлото ми.
Червата ми започнаха да къркорят - или искаха да ми подскажат, че е минало доста време от вечерята в „Морисън“, или антибиотикът вече унищожаваше чревната ми флора. Хич не ме беше грижа колко полезни микроорганизми ще изтребят, стига да неутрализират всяка частичка от онази, каква беше там, чума, която им се изпречи на пътя.
Когато стигнахме издигнатата част на магистралата А40 покрай сградата на Би Би Си и района на Уайт сити[33], часовникът на контролното табло показваше 15 минути след полунощ. Повече не можех да чакам. Посегнах към чантичката на колана и извадих мобилния си телефон.
Въпреки че вниманието й беше съсредоточено изцяло върху уличното движение, Сузи знаеше точно какво се каня да направя.
- Май не можеш да си го избиеш от главата, а? Не ти дава мира да й се обадиш, просто ей така, като за последно.
Включих телефона и дисплеят светна.
- Горе-долу - отговорих, като започнах да набирам номера на „Кленовете“. Никога не съм се замислял, че в желанието си да се отърся от нещо, съм готов да го запратя в небитието, защото всъщност не е така - още повече че в случая исках да се освободя единствено от безпокойството си, а и Кели сигурно вече беше убедена, че заминаването й е най-правилното решение.
Мина доста време, преди Кармен да отговори на телефона.
- Ало? Ало?
Гласът й звучеше объркано. Запуших с пръст лявото си ухо и се свих в седалката.
- Кармен, Ник е. Виж, трябва да говоря с нея.
Сигурно в този момент й се спеше, та две не виждаше.
- Полунощ е и вече говорихме - единственото добро за нея сега е...
- Моля те, Кармен, наистина те моля, събуди я. Много държа да говоря с нея, преди да отпътува, и сега може да е последната ми възможност за това. Моля те да разбереш!
Последва дълбока въздишка, Кармен излезе с пантофени стъпки от спалнята и се качи по стълбите.
- Да знаеш, че след като говорите, изключвам телефона до сутринта. Утре денят ни няма да е хич лек и имаме нужда добре да се наспим.
В далечината се чу някакво ломотене, което не можах точно да определя заради шума от двигателя, но изненадващо скоро чух бодрия глас на Кели в слушалката.
- Къде се губиш? Нищо не чувам, говори!
- В момента съм на магистралата, а ти доста до късно . не си затворила очи в леглото.
- Ами занимавах се с това-онова, знаеш как е.
- Налага ми се да пътувам на север, така че няма да е възможно да се върна навреме и да те изпратя. Джош ще те чака на летището, нали няма проблем?
33
Място в Лондон в района на Фулъм, където се намират Би Би Си и други административни сгради. - Б. пр.