Гарик се разсмя.
— Заповядваш ми в собствената ми конюшня? Няма ли край безочието ти?
Тя го погледна и без да иска, се разсмя. Този път наистина бе пристъпила границите на допустимото.
— Прав си. Остани, ако искаш, въпреки че не разбирам защо е нужно.
Той се отказа да й обяснява, че не се нуждае от разрешението й. Вместо това внимателно я наблюдаваше. Трябваше да отбележи, че тя наистина знае какво прави. Когато Брена се върна с овес за жребеца, Гарик отново проговори:
— Как прекара предишната нощ?
Тя го погледна зачудена от неговата загриженост.
— Добре.
— Не ти ли липсваше удобството на моето легло? — запита той с игрив поглед.
Тя се засмя.
— Намирам новото си легло по-удобно, защото не ми се налага да го деля с друг.
Гарик се приближи до нея, възползвайки се от доброто й настроение, и повдигна брадичката й.
— Какво те кара да мислиш, че няма да го делиш?
Преди тя да успее да отговори, той я прегърна и наклони главата си към нейната. Целувката, която последва, изненада Брена. Устните на Гарик бяха нежни върху нейните. Езикът му проникна в устата й, предизвиквайки нови усещания в нея. За свое най-голямо учудване Брена откри, че близостта му й беше безкрайно приятна. Кръвта се движеше по-бързо във вените й и това й замайваше главата. Нещо повече, тя откри, че иска да бъде по-близко до този мъж, и обгърна с ръце шията му, като силно притисна тялото си в неговото. Усети, че той се изненада, но след това я прегърна още по-здраво и целувките му станаха още по-настойчиви, сякаш с тях искаше да я погълне цялата.
Нима нейното движение беше причина за тази страст? Усещането й харесваше и тя не искаше то да свършва. Сякаш отвътре у нея се разгаряха буйни огньове. Той й беше враг, но това нямаше значение за предателското й тяло. Той й действаше като наркотик и я оставяше безчувствена към всичко друго. Това не е правилно, помисли си тя. Трябва да спре! Трябва. Накрая успя да го отблъсне и да спечели време, за да събере мислите си. Тъй като той не я пускаше, тя прошепна в ухото му:
— Тук ли ще го направиш, в сламата и Ерин край нас?
Той я пусна толкова бързо, че тя залитна назад. Гарик втренчи поглед в нея, а върху лицето му беше изписано явно недоволство.
След това се обърна и излезе, а тя трябваше да прикрие смеха си, за да не я чуе той и да се разяри повече. Бе спечелила още един рунд, макар че този път беше по-трудно.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Минаха две седмици, откакто Брена бе започнала да работи в конюшните. Двамата с Ерин станаха много добри приятели, защото той се отнасяше към нея като към дъщеря и на нея също й беше приятно да работи с него.
Брена приключи с разчесването на бялата кобила и я потупа по хълбоците. Когато свършеха работата си, Ерин й разрешаваше да вземе един от конете и да поязди около час. Този път тя избра кафявия жребец. Махна с ръка на Ерин, качи се на коня и напусна двора. Подкара в лек галоп. За първи път този ден се почувства свободна. Отпуснала поводите с едната си ръка, тя се носеше покрай дърветата към мястото, което се простираше между скалите и фиорда. Забрави, че е затворничка в тази непозната и чужда земя. Обзе я опиянение, което от месеци не я беше обхващало. Небето беше синьо и в далечината водите на фиорда примамливо блестяха на слънцето. Върху устните й се появи усмивка и тя почувства оживление по цялото си тяло наред с усещането за свобода и радост. Загуби ориентация за време.
Струваше й се, че язди с часове, с дни, а наред с това не чувстваше умора и конят беше толкова бърз, както когато напусна конюшнята. След известно време усмивката изчезна от лицето й, тъй като тя видя двама ездачи да я приближават. Бяха прекалено далеч, за да ги разпознае. Кои биха могли да бъдат? Не беше Гарик, защото той се беше върнал и тя трябваше да се погрижи за ранения му жребец. Може би Хю и Анселм? Чертите й се изостриха при мисълта, че би могла да се срещне тук със смъртните си врагове. Но когато те се приближиха, тя с изненада забеляза, че не ги познава. Вече се изравняваха с нея и когато разбраха, че пред себе си виждат жена с тъмна коса, се спогледаха, засмяха се и спряха конете си. Бяха високи и руси. На Брена не й хареса погледът, с който я наблюдаваха. Единият имаше неспокойни очи, на които не можеше да вярва, а по дясната буза на другия преминаваше дълъг белег, който му придаваше зловещ вид.
— Ти не си от нашите — с тази черна коса — каза този с белега. — Най-вероятно си пленничка.
Върху лицето на Брена се изписа неприкривана ярост. Посегна за ножа, който държеше скрит в ботуша, хвана го здраво и зачака удобен момент, за да ги атакува. Те видяха острието и си кимнаха. Единият хвана юздите на коня й, а другият се опита да изтръгне ножа от ръката й.