Кучето лежеше в краката й и тя по навик му хвърли парче риба.
Така беше свикнала да прави в бащината си къща с хрътките на баща си, които лудуваха из стаите. Когато животното потърка муцуната си в ръката й за още, тя осъзна какво е направила и като погледна Гарик, видя, че се беше намръщил. Добре, злобно си помисли тя. Това беше по-приемливо от самодоволната усмивка, която постоянно цъфтеше на лицето му.
— Какво те разстрои? — невинно попита тя, а в очите й блестеше дяволито пламъче. — Нима се страхуваш, че отнех верността на кучето ти?
Тъй като видът му стана още по-мрачен, тя се ухили и продължи:
— Не знаеш ли, че ние станахме приятели? Какво очакваше, като ни заключи в тази стая? Скоро той дори няма да повдигне глава, когато изляза от тук.
Гарик студено я изгледа, преди да отговори:
— Ако това, което говориш, е вярно, ще трябва да сложа катинар на вратата.
Лицето на Брена потъмня.
— Няма да го направиш!
— Ще го направя! — В гласа му прозвуча стоманена нотка. — И без това довечера съм свободен.
— Просто те подразних, Гарик — опита се Брена да смекчи нещата. — Можеш да вярваш на кучето си, че ще изпълни заповедите ти.
— Ти си тази, на която не вярвам. — Той ядосан се отправи към вратата.
— Колко време ще ме държиш тук? — извика тя.
— От тебе зависи. Просто почни да правиш това, което искам.
— Отвратителен, долен мръсник! — избухна тя и скочи със свити юмруци. — Ще се пържиш в ада.
— Упорита, опърничава жена — отвърна той презрително. — Скоро ще разбереш на какво съм способен.
С тези думи напусна стаята, оставяйки я толкова ядосана, че тя сграбчи пълната с мляко чаша и я запрати във вратата, но това не я задоволи. Обхваната от разрушителен гняв, прекатури масичката и храната се разпиля по пода, а кучето избяга в другия край на стаята. След това отиде до леглото и разкъса завивките.
После отиде до раклата на Гарик и със злоба разпиля съдържанието й по пода.
Беше толкова вбесена, че не чу кога Гарик се беше върнал в стаята. Той я, сграбчи и я хвърли на леглото.
— Така не би постъпила една жена, каквато си всъщност!
Когато Брена се обърна да го погледне, той беше коленичил и се готвеше да я удари. Изгледа го с настойчив, предизвикателен поглед. За момент Гарик се поколеба. Мигът бе достатъчен, за да премине гневът му. Отпусна ръка, проклинайки, и я погледна унищожително.
— Ти сама си намери работа. Ще подредиш тази, стая, преди да се е стъмнило, или ще легнеш гладна тази вечер. И знай, че няма да ти се дава храна, докато не оправиш всичко сама. — Като каза това, Гарик напусна стаята и хлопна вратата след себе си.
— Какво да правя? — запита Брена кучето, сякаш то можеше да намери разрешение на проблема й. — Дали да гладувам, за да му докажа, че няма да ме промени? Това не ми харесва, но така този деспот ще разбере, че не може да ми заповядва. Да върви по дяволите. Защо прави това с мен? Иска да пречупи гордостта ми и да я овъргаля в праха. Всичко вървеше толкова добре. А сега ще ме подложи на глад. Да, каза го и няма да отстъпи. Този път трябва да се примиря…
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Гарик се изкачи по един невисок хълм и остави жребеца да почине. Слезе от коня и прокара пръсти през разрошената си коса.
Загледа се в северното сияние: мистичните светлини, които хвърляха странни отблясъци върху земята.
Беше яздил почти през целия ден, оставяйки конят му да го води. В някои моменти дори не знаеше къде се намира. Все още не се беше справил с бъркотията в главата си. Хиляди пъти се проклинаше за думите, които беше изрекъл в изблик на гняв. Но как можеше да бъде толкова упорита? Без малко щеше да я удари. Ако се върнеше и завареше същата бъркотия, какво щеше да прави? Ако този път отстъпеше, никога нямаше да успее да се справи с нея. А ако всеки от тях си държеше на своето, тогава момичето щеше да загине. Само ако знаеше нещо повече за характера й, вероятно би могъл да се досети как би реагирала в този случай. Но кой би могъл да му помогне?
— Идиот! — гласно изрече той. — Има един човек, който би могъл да каже нещо повече за тази неразбрана жена.
Гарик обърна коня към дома на баща си. След кратка езда влезе в задимената къща и намери баща си и брат си да играят някаква игра. Майка му шиеше.
— Ха! Какво носи принца на търговията в нашия скромен дом толкова късно вечерта? — закачи го Хю веднага. — Аз си мислех, че си зает в броене на златото, което си натрупал.
— Тъкмо съм на средата — не беше в настроение да се шегува. — Дойдох, за да приказвам с една от новите робини.
— Само да говориш? — попита Хю и се шляпна по коленете развеселен от собствената си досетливост.