На това място имаше скали и малки скални езерца, а после започваше големият бряг, който се извиваше на север. Напред, далеч напред, хълмовете - сиви и страшни, посипани отгоре със сняг преминаваха един в друг. Небето над тях беше тъмно като синина от удар и тя почувства лекия вятър по лицето си, който беше толкова студен, сякаш те лъхва въздухът от отворената врата на фризера.
Беше сама. Наоколо нямаше жива душа, на брега нямаше друго куче. Само птици, които прелитаха ниско над разбиващите се в брега вълни.
В този огромен празен, издухан от вятъра свят тя изглеждаше мъничка като мравка, сведена до пълна невзрачност пред шеметните мащаби на природата. Нищожество. Като че ли й харесваше да се чувства така - да знае, че никой не знаеше точно къде се намира, и че ако срещне някого, той няма да знае коя е. По този начин принадлежеше единствено и само на себе си. Тя се движеше бързо, за да не измръзне, спираше само от време на време, да вдигне някоя мида, особено красиво камъче или парченце стъкло, изгладено от морето, и слагаше тези скъпоценности в джоба си. Хорацио намери дълго водорасло и го понесе в устата си като улов. Люси се опита да му го вземе и това се превърна в игра, в която Хорацио бягаше, а Люси се мъчеше да го хване. Тя намери една пръчка и я хвърли във вълните, при което Хорацио забрави за водораслото, остави го и се спусна с галоп във водата, но бързо разбра, че е прекалено студена и мокра утеха, и изплашено би отбой.
Брегът завършваше отново с подаващи се от водата скали, с езерца и с малки заливи с камъчета, носеше се тежката миризма на водорасли. Люси спря да се огледа. Ниски дюни разделяха брега от игрището за голф и докато се оглеждаше, за да реши накъде да поеме, Люси чу звука на мотор и над скалите видя трактор, който се приближаваше по едно възвишение към нея. Той теглеше ремарке, така че не се движеше особено бързо. Но очевидно там имаше нещо като път. Тя реши да се върне по него и с известно затруднение се изкачи по един песъчлив склон към дюните. Хорацио препускаше пред нея и изчезна от погледа й. Покритите с гъста остра трева и сухи растения дюни образуваха нисък хълм и когато стигна до върха, Люси видя пътеката.
Хорацио вече беше там и я чакаше. Но не гледаше към нея. Очевидно беше надушил някой непознат. Наострил уши, той стоеше неподвижен и опашката му стърчеше, а космите на върха й се вееха като знаме. Той наблюдаваше. Люси забеляза на склона откъм града една жена, която разхождаше кучето си. Беше с ботуши и носеше дебели панталони, палто от овча кожа и шотландска барета, нахлупена под ъгъл в кокетен стил върху късата си сива коса. Тя вървеше доста целеустремено, а кучето й не беше вързано. Когато забеляза Хорацио, то се закова на място. Известно време двете животни се гледаха едно друго. Изведнъж Люси осъзна с ужас, че другото куче е ротвайлер.
– Хорацио! - Тя искаше да извика, но устата й беше пресъхнали и от нея едва излезе само шепот.
Хорацио или не я чу, или се направи, че не я чува. И тогава глупавият пес започна да лае. Ротвайлерът бавно се придвижи напред, лъскавото му тяло беше напрегнато, мускулите - опънати. От дълбините на гърлото му се чу ръмжене и зъбите му се оголиха. Готов да се брани, Хорацио издаде още един срамежлив лай и тогава ротвайлерът скочи.
Люси изпищя. Хорацио също. После заскимтя, което звучеше като вик за помощ. Беше притиснат до земята, изпохапан, наранен, без да може да избяга.
Собственичката на кучето изобщо не се притече на помощ. Тя държеше синджир, но очевидно беше прекалено страхлива, за да хване своя любимец, докато е в това настроение. Само извади малка свирка, с която свирна остро, и започна да дава нареждания като старшина:
– Брутус! Брутус! Долу! Долу! Мирно!...
Ротвайлерът изобщо не й обърна внимание.
– Брутус!
– Хванете го! - извика отчаяно Люси, изпадайки в истеричен ужас. Хорацио - любимото кученце на Елфрида, щеше да бъде разкъсано. — Направете нещо. Спрете го!
Тя забрави за трактора, който приближаваше. И ето че подобно на кавалеристи в стар уестърн той се показа точно в критичния момент. Вратата се отвори, шофьорът скочи, претича последните няколко метра и без да показва какъвто и да било страх или колебание, се спусна към ротвайлера, като тежкият му ботуш веднага се озова върху мускулестия му гръб.
– Махни се от там, проклето псе!
Учуденият ротвайлер пусна Хорацио и се обърна срещу новия си враг, но младият мъж го хвана за покрития с шипове нашийник и със сила го издърпа от жертвата.