Люси изобщо не си беше представяла, че може да съществува толкова хладнокръвен, силен и смел човек.
– Какво, по дяволите, си мислите, че правите? - поиска той сметка от собственичката на кучето, като грабна синджира от ръката й и някак си го закачи за нашийника на ръмжащия звяр, който се дърпаше. След това завлече животното към нея и тя хвана кожената дръжка с две ръце.
Последва особено удивителна размяна на реплики:
– Не смейте да ме ругаете...
– Защо не държите кучето на повод?
– Нападнаха го. - След като опасността беше преминала, тя реши да атакува. Акцентът й не беше от Съдърланд. По-скоро звучеше като от Ливърпул или Манчестър.
– Няма такова нещо. Видях всичко...
– Брутус е съвсем безобиден, ако не го нападнат... - Тя полагаше неимоверни усилия да усмири кучето си и поради това лицето й се изчерви цялото.
– Той е чудовище...
– Глупости!
– Къде живеете?
– А вас какво ви засяга, младежо?
– Защото, ако живеехте тук, щяхте да сте наясно как да разхождате свирепо куче на обществена пътека.
– Не живея тук - каза жената, сякаш можеше да се гордее с това. -На гости съм. Отседнала съм при сестра си в караваната й.
– Тогава отивайте в караваната с кучето си и го затворете.
– Не ми дръжте такъв тон.
– Ще ви говоря с какъвто тон пожелая. Работя в голф клуба, от персонала съм.
– Много сте важен...
– Вземете си кучето и се махайте. Просто се махнете. Ако го видя пак да тича без повод, ще съобщя в полицията.
– А аз ще се оплача от нахалството ви...
Но в този момент Брутус пое нещата в свои ръце. Той забеляза двама невинни играчи на голф да се разхождат по игрището и както беше загрял, горейки от желание да забие зъбите си в нечие гърло, се отправи на лов. Собственичката му, ще не ще, се запъти след него, късите й крака, обути в панталони, се задвижиха бързо като малки бутала.
– Никога не са ме обиждали така! - изрече тя през рамо. Очевидно беше жена, която държеше да има последната дума. - Няма да го забравя...
След това престана да се чува. След като се отдалечи, вятърът отнесе гласа й.
Нямаше я вече.
Люси седеше на мократа остра трева с Хорацио в ръце, като притискаше главата му към новото си червено яке. Младежът коленичи до нея. Беше съвсем млад, с обрулено от вятъра лице и сини очи. Имаше къса и толкова руса коса, сякаш я бе боядисал, както и обица на лявото ухо.
– Добре ли си? - попита той.
За свой най-голям срам Люси избухна в сълзи:
– Да, но Хорацио...
– Чакай!- И той нежно прегледа Хорацио, като отмести дългата козина от очите му, утешавайки го с тих глас. - Мисля, че ще се оправи. Само повърхностни ухапвания и наранявания.
– Той само излая - плачеше Люси. - Винаги лае. Толкова е глупав. Мислех, че ще умре.
– Късметлия е, нали?
Люси подсмръкна. Не можа да намери кърпичка. Избърса носа си с опакото на ръката си.
– Даже не е мой. На Елфрида е. Само излязохме да се поразходим.
– Откъде дойдохте?
– От Крийгън.
– Ще ви кача на трактора. Мога да ви закарам до клуба. Ще можете ли да се приберете от там?
– Мисля, че да.
– Добре, хайде.
Той й помогна да се изправи, вдигна Хорацио и го занесе до трактора. Беше го оставил с отворена врата и работещ мотор. Люси се качи в кабината. Имаше само едно място, но тя седна на ръба на седалката с Хорацио в краката й, който се настани и се облегна на коляното й. Младежът седна до нея, затвори вратата и смени скоростите. Потеглиха, като заподскачаха по неравностите, а ремаркето дрънчеше зад тях.
Люси спря да плаче. Тя попита колебливо:
– Мислиш ли, че Хорацио ще се оправи?
– Когато се прибереш, го изкъпи с антисептичен сапун. Тогава ще прецениш колко е пострадал. Ако има големи ухапвания, може да се наложи ветеринарят да му направи няколко шева. Раните ще минат след известно време. И ще го боли няколко дни.
– Чувствам се толкова виновна. Трябваше да го опазя.
– Нямаше какво да направиш. Мисля, че тази жена е малоумна. Ако я видя отново с ужасното й животно, ще го застрелям.
– Казва се Брутус.
– Бруталният Брутус.
Въпреки всичко Люси се усмихна.
– Благодаря много за помощта.
– Ти си в Естейт Хаус, нали? При Оскар Блъндъл.
– Познаваш ли го?
– Не, но баща ми го познава. Баща ми се казва Питър Кенеди, пасторът. Аз съм Рори Кенеди.
– Люси Уесли.
– Хубаво име.
– Аз пък мисля, че е ужасно. - Чувстваше се уютно във високата кабина на трактора, делейки единствената седалка с този смел и мил младеж и чувствайки силното му тяло, притиснато о нейното. Харесвала й миризмата на дебелото му яке и топлината на необичайната физическа близост. - Като име на мисионерка.