– Горката жена.
– Защо?
– Защото не може да мисли за нищо друго. Искаш ли още чай?
Кери вдигна празната си чаша и Елфрида я напълни.
– Никола обади ли се днес?
– Никола? Защо, очакваше да се обади ли?
– Не. Но утре лети за Флорида. Помислих си, че може да се обади и да се сбогува с Люси. Но явно яма такова намерение.
– Люси нищо не е казала. Честно казано, мисля, че е прекалено заета с кучешки приключения, с Рори Кенеди и с пазаруването на украса за коледната елха заедно с Оскар.
– Браво на Люси.
Те замълчаха и пиеха чай задружно. В къщата беше много тихо. Съвсем между другото, както винаги, Елфрида каза:
– Сега удобно ли е да си поговорим?
Кери вдигна глава и погледна с красивите си тъмни очи Елфрида.
– Да говорим ли?
– Обеща да ми разкажеш. По-късно. Защо напусна Австрия? Защо се прибра толкова внезапно? Защо приемаш работа в Лондон? Може би сега е моментът, без да има кой да ни прекъсва. Не искам да ти се бъркам. Просто искам да знам. Не толкова за Австрия, а защо си толкова изтощена и изглеждаш тъжна.
– Така ли изглеждам?
– Но това не те прави по-малко красива.
– О, Елфрида, ти си страхотна. Но не се чувствам красива. Чувствам се стара и съсипана. Вече съм почти на трийсет. Сякаш съм стигнала до върха на хълма и не знам какво ме чака от другата страна. Годините минаха толкова бързо, откакто се видях последния път. Някога трийсет изглеждаше толкова далеч. Преди да се обърна, ще стана на четирийсет, а после - на петдесет и трябва да направя нещо с живота си. Но самата мисъл за решения, за среща с нови познати и за намиране на стари приятели ми изпива всичките силички.
– Сигурно затова си хванала тази ужасна настинка. Защо иначе такъв малък вирус ще те съсипва толкова.
– Искаш да кажеш, че причината е психосоматична?
– Не, не искам да кажа нещо такова. Просто физическото ти здраве е уязвимо сега.
– Уязвимо. Не съм и допускала, че някой ще използва тази дума по мой адрес.
– Всеки от нас е уязвим.
– Мислех, че съм силна.
Кери си допи чая и Елфрида взе празната чаша, стана от леглото и остави подноса на пода. След това се върна в леглото и се настани удобно, като се облегна на месинговата табла.
– Какво стана, Кери?
– Бях в Обербойрен около година, бях останала един зимен и един летен сезон. Заплатата беше доста добра и си бях намерила собствен апартамент, а и се занимавах с това, което ми харесваше най-много на този свят. Бяха хубави времена. И тогава срещнах Андреас. Той пристигна, след като падна първият сняг в компания от мъже - негови приятели. Оказа се, че всяка година на тази дата си организират такава среща - ергенска забава, традиция, която бяха почнали от университета. Бяха отседнали в големия хотел и се запознахме. Банкер от Франкфурт. Престижен семеен бизнес с управител баща му. Андреас беше женен, с две деца. От самото начало знаех, че е семеен, но вече не бях млада и невинна, и си казах, че мога да се справя. Нямах намерение да се влюбвам в него, нито пък, мисля, той имаше намерение да се влюбва, но се случи. Просто се случи.
Беше най-привлекателният мъж, когото съм срещала някога. Най-щедрият и весел другар, отличен скиор, невероятен в леглото. Изобщо нямаше вид на германец - нито рус, нито със сини очи. Даже беше мургав, висок и слаб. Можеше да мине за интелектуалец - писател или професор. Но не беше. Беше банкер.
Идваше в Обербойрен доста често тази първа зима. Летеше до Мюнхен със самолета на фирмата и от там - с кола през планините. Тогава вече отсядаше не в хотела, а при мен. Беше като един малък свят, който никой друг не познаваше. Мислех си, че с топенето на снега ще изчезне и той, но той обичаше планината през лятото също толкова, колкото и през зимата, и ние се разхождахме по цели дни, плувахме в леденостудените езера и спяхме в отдалечени хижи. Събуждахме се в легло със завивка, пълна с гъши пух, чувахме хлопките на кравите, когато стадата идваха сутрин, за да ги доят.
Той ходеше в командировки из цяла Европа и понякога пътувах с него - във Виена, в Люксембург или в Мюнхен. Във Виена бяхме посред зима и отидохме на коледния пазар, купихме си меденки, блестящи звезди и малки боядисани дървени играчки за елха. В онази вечер бяхме на опера и слушахме „Кавалерът на розата“, след което вечеряхме в „Тримата хусари“.
После, преди около шест месеца, той отново дойде в Обербойрен. Изглеждаше уморен и угрижен. Попитах го дали нещо не е наред, и той ми каза, че е питал съпругата си дали ще се разведе с него. Защото искаше да се ожени за мен. Чувствах се разкъсана във всички посоки. Спомних си за Джефри и Серена. Мислех си за това, колко щастливи са заедно. Но си спомних също за враждебността и горчивината именно от този развод. Не познавах жена му, знаех само, че се казва Инга. Не можех да си представя коя жена не би била лудо влюбена в мъж като Андреас. Така че се чувствах хем гузна, хем възторжена. Но не гледах напред в бъдещето, защото нямаше смисъл. От доста време живеех ден след ден с Андреас Почти не си спомнях дните, в които той не беше там или не бе най важното нещо в живота ми.