– Е, Оскар е поръчал елха, а и купихте украсата.
– Знам, просто трябва да отида да купя подаръци. За него и за Елфрида. Не знам какво да избера. Пък има и други неща. Храната например. Ти как мислиш, ще имаме ли изобщо коледна вечеря?
– Колкото знаеш ти, толкова знам и аз. Но мисля, че ще имаме. Вероятно. Просто Елфрида никога не бърза. Всичко ще стане в последния момент.
– Ами коледен чорап?
– Мисля, че ще го пропуснем. Нали нямаш нищо против? Не че още вярваш в Дядо Коледа, който слиза през комина, нали?
– Не, разбира се, че не. Пък и бездруго мисля, че това с коледния чорап е малко тъпо. С изключение на мандаринките и торбичката със златни шоколадови монети.
– Ще ти ги закача на елхата.
– Наистина ли, Кери? Знаеш ли, като че ли ми харесва да имаме по-различна Коледа. Да не знаеш какво да очакваш...
– Надявам се, че ще ти е забавно... с трима възрастни.
– И аз ще съм възрастна. Точно затова ще е толкова специално.
Най-после - в шест без петнайсет - Оскар, Елфрида и Люси тръгнаха за малкото парти у семейство Кенеди. Не бе спряло да вали целия ден и пътищата вече бяха покрити със сняг, което ги превръщаше в опасно място.
Тъй като нито на Оскар, нито на Елфрида допадаше идеята да карат по улицата и се страхуваха колата да не забуксува или да не поднесе, те решиха да се изкачат пеша по алеята на хълма. И ето че един по един, добре опаковани, с шапки и ботуши, дойдоха да кажат „чао“ на Кери, тя им пожела приятно прекарване и поиска да обещаят, че ще й разкажат всичко, като се приберат.
– Не мисля, че ще има кой знае колко за разказване - призна Елфрида, - освен ако не са поканили и други гости и някой не се напие.
– Никога не се знае.
Люси беше последна. Според Кери тя изглеждаше невероятно красива с живите си очи и развълнуваната си усмивка. Беше с новото си червено пухкаво яке, с ботуши и с вълнена шапка, а малката й раница висеше на рамото й.
– Какво си сложила в раницата?
– Маратонките и гребен. И един шоколад.
– Ще бъде страшно забавно.
– Не знам кога ще се прибера.
– Няма значение. Нищо няма значение сега. Рори сигурно що те изпрати. Ако искаш, го покани. На бира или нещо такова. Както пожелаеш. Все някой ще е наоколо.
– Наистина ли? Ами... - тя размисли. - Ще видя.
– Добре. А сега беж, да те няма.
– Чао, Кери.
– Довиждане, скъпа. - Те се прегърнаха и Люси я целуна. - Приятно прекарване.
И ето че най-после излязоха - Кери чу как задната врата се затвори. Тя изчака около пет минути за всеки случай, да не би някои да е забравил нещо и да не се изтърсят отново всички, след което стана от леглото и си взе прекрасна гореща вана. Кисна се дълго, а после си облече дънките и най-дебелия пуловер, оправи си косата, напарфюмира се и веднага се почувства много по-добре. „Вече съм добре“, си каза, когато се погледна в огледалото.
Тя излезе от стаята и слезе в кухнята, да погледне яденето и да провери как е Хорацио. Явно всичко беше наред - и яденето, и кучето, макар че Хорацио беше много тих и още страдаше заради раните си. За да го компенсират за болката, го хранеха като принц - с агнешки сърчица и сос, и от него не очакваха да ходи по-далеч от задната врата.
Кери се спря, да го погали, и го попита:.
– Искаш ли да дойдеш горе при камината?
Той обаче не искаше, а затвори очи и заспа отново, на топло в кошницата с карираното одеяло.
Кери намери бутилка вино, наля си една чаша и се качи във всекидневната. Там завесите бяха спуснати, огънят в камината гореше, а до един фотьойл беше оставена да свети една-единствена лампа. Тя сложи още едно дърво в камината и седна да чете сутрешния вестник на Оскар.
Навън няколко коли се придвижваха бавно, но снегът заглушаваше всички звуци. Повечето хора вече се бяха прибрали у дома на топло. Тя беше стигнала до средата на статията, в която се бе зачела - за една доста известна, макар и вече възрастна актриса, която беше участвала в особено популярен телевизионен сериал в Лондон и в крайна сметка се радваше на всеобща слава. Кери тъкмо стигна до частта за Холивуд, когато едва не припадна от страхотия звън на звънеца, който се разнесе из цялата къща.
При обичайните обстоятелства сега трябваше да последва неистовият лай на Хорацио. Но той не бе забравил вчерашната поучителна случка с ротвайлера, така че сега си спести това.
– Глупава работа! - каза си Кери, като спря да чете и зачака. „Може би на някого му се е развалила колата и иска да помоли да използва телефона - помисли си тя. - Или някой местен търговец доставя някоя сметка или коледна картичка. Или три малки деца са застанали в редичка, готови да изпеят коледна песен.“