Може пък да си тръгнат, ако не реагира.
Тогава звънът се разнесе отново. Нямаше как, трябваше да отиде. С известно отегчение остави вестника, скочи на крака и изтича долу, като включи лампата, при което коридорът се изпълни със светлина. Отключи голямата врата и я отвори пред премръзналия самотен мъж, който стоеше там, под светлината на външната лампа, сякаш бе под прожектор. Имаше късо подстригана тъмна коса, носеше тъмносиньо палто и си бе вдигнал яката, за да му топли на ушите. Косата, палтото и ушите му бяха щедро поръсени със сняг, сякаш някой го беше посипал с пудра захар като сладкиш.
Тя погледна зад него и видя големия автомобил, паркиран на пътя. Значи не търсеше помощ и не бе нито търговец, нито коледарче.
– Кажете - каза тя.
– Извинете. Това Естейт Хаус ли е?
Гласът му беше приятен, а акцентът, или по-скоро интонацията, й напомняше на нещо. Американско произношение?
– Да.
– Естейт Хаус на Хю Маклелън?
Кери стана сериозна. Не беше чувала за човек, който се казва Хю Маклелън.
– Не. Естейт Хаус на Оскар Блъндъл.
Сега беше негов ред да се учуди. И тогава той вдигна ръката си и показа голям ключ с прикрепен към него етикет. На него с големи черни печатни букви с неизтриващо се мастило пишеше СТЕЙТ ХАУС, КАНЦЕЛАРИЯ. Ясно като детективска следа от старомоден филм за разкриване на загадки. Но откъде го имаше? Той каза:
– Сигурно съм се объркал.
Навярно имаше обяснение за всичко, но беше прекалено студено да стои на входа, за да го чуе. Така че Кери направи крачка навътре и отвори широко вратата.
– Мисля - каза тя, - че ще е най-добре да влезете вътре.
Той обаче се колебаеше.
– Сигурна ли сте?
– Напълно. Заповядайте.
Той мина покрай нея и влезе в къщата, а тя затвори вратата и се обърна към него. Той изглеждаше леко смутен.
– Искрено съжалявам. Надявам се, че не съм ви обезпокоил.
– Съвсем не. По-добре си свалете палтото. Ще го закачим тук има радиатор и ще изсъхне.
Той прибра ключа в джоба и си свали кожените ръкавици, после разкопча палтото си и го свали. Кери забеляза, че е с всекидневни дрехи, неофициален - с тъмносив костюм и вратовръзка. Тя пое тежкото палто от ръката му и го закачи на старата извита закачалка.
– Нека да се представя - Сам Хауърд.
– Кери Сътън.
Не се здрависаха.
– Заповядайте горе във всекидневната. Там е топло.
Тя тръгна напред и той я последва. Качиха се по стълбите, просякоха площадката и влязоха в голямата всекидневна. Когато влезе вътре, той я разгледа, както правеха всички гости, и каза:
– Каква невероятна стая.
– Не очаквахте такава стая, нали? - Кери отиде да вдигне захвърления вестник. - През деня също е много приятно, защото винаги е много светло. - Тя остави вестника на масата до фотьойла й. - Бихте ли... бихте ли искали нещо за пиене?
– Много сте мила. С удоволствие, но ще шофирам.
– Къде отивате?
– В Инвърнес.
– Инвърнес? В такова време?
– Ще стигна.
Кери не беше убедена, но не го изрече на глас. Не беше нейна работа. Тя каза:
– Тогава защо не седнем тук, за да ми разкажете как се сдобихте с ключа за къщата на Оскар.
Изражението му беше печално:
– Да си призная честно, и аз не знам.
Но той се настани във фотьойла на Оскар и веднага се отпусна, сякаш се намираше у дома, сякаш не беше влязъл току-що от вън, от снега неканен и неочакван посетител. Тя си помисли, че лицето му е доста интересно - нито привлекателно, нито грозно. Не беше забележително, просто интересно. Дълбоко разположените му очи изглеждаха необикновени. Той се облегна назад във фотьойла и кръстоса крака.
– Но съм сигурен, че можем да изясним това недоразумение. Кажете ми, господин Блъндъл живял ли е някога в Хемпшър?
– Да.
– И има ли възрастен чичо, който живее в Лондон.
– Нямам представа.
– И братовчед, който се казва Хю Маклелън?
– Опасявам се, че сте попаднали на неподходящия човек. Аз съм само на гости тук. Не знам много за Оскар и роднините му. Срещам го за първи път и съм настинала, така че би трябвало да съм в леглото. Нямаше много възможност да научим подробности един за друг.
– Разбирам.
–А Оскар и Елфрида - тя ми се пада нещо като леля и е приятелка на Оскар, излязоха. Отидоха на гости. Няма да се приберат до осем часа. - Тя погледна към малкия часовник на полицата над камината. - Сега е почти седем. Можете да ги изчакате, ако желаете.
– Не, няма да мога да чакам. Трябва да се прибирам.
– Но аз така и не разбрах откъде се взе ключът за къщата.
– Даде ми го Хю. Той иска да обяви имота за продажба.
Кери го погледна изумена.
–За продажба? - тя усети как зяпна. - Но това е къщата на Оскар!