– Мисля, че са двама собственици.
–Знам, че са двама. Оскар ми каза. Но въпреки това, този Хю Маклелън, който и да е той, няма право да обявява къщата за продан, без дори да я притежава цялата.
– Да - съгласи се той. - Малко е подозрително.
– А вие защо дойдохте - да я видите ли? Да не би да искате да я купите?
Той отговори предпазливо:
– Така си мислех.
– Защо?
– За да живея в нея. Започвам нова работа, в Бъкли. Ще се опитам да съживя отново фабрика „Мактагъртс“. Тук ще ми е базата и трябва да намеря къде да живея.
– Къде е Бъкли?
– На около двайсет километра на юг. Сега идвам от там. Днес следобед имах среща с работниците от фабриката.
– Няма ли да е по-практично да живеете в Бъкли?
– Жилищата на работниците са разпродадени. Вероятно би било по-удобно, но ми казаха за това място, дадоха ми ключа и аз си помислих, че ще дойда и набързо ще го видя, а и ще разгледам и градчето. Да си призная, очаквах да заваря празна къща. Но после видях запалените лампи и реших да звънна, за да разреша загадката.
– Но така и не я разрешихме.
– Не. Не съвсем. И няма да я разрешим, докато не говоря с господин Блъндъл. Но се опасявам, че днес нямам време за тона. Може би някой друг път... Сега трябва да тръгвам.
– Мисля, че е важно да се видите с Оскар. Не би било честно той да не знае какво е станало... Какво става.
– Наистина трябва да...
Той се изправи. Кери също стана, отиде до еркерния прозорец и дръпна тежката завеса. Навън си беше истинска зима. Снегът не спираше да вали на парцали и паркираният в края на шосето ландроувър вече беше покрит със сняг. Не се движеха коли и по улицата нямаше жива душа. Тя си помисли за пътя до Инвърнес, многото километри, за възвишението, което трябваше да се изкачи, за Блек Айл и за моста над залива Кромарти.
За разлика от Оскар и Елфрида Кери не се притесняваше да шофира в снега. Беше прекарала три зими в австрийските планини и след това нищо не можеше да я стресне. Но това тук беше нещо различно. Времето беше безмилостно. Снегът нямаше да спре, нито щеше да го отвее вятърът. Виелицата щеше да продължи цяла нощ.
Тя се обърна. Той беше застанал до камината.
– Не мисля, че трябва да тръгвате.
– Така ли?
– Елате да видите.
Той отиде при нея. и двамата гледаха влошаващите се условия напън. Отначало той не каза нищо и Кери го съжали.
– Положението е много зле.
– Да. Фъргюс Скинър - управителят на фабриката, ме посъветва да проверя какви са пътните условия. Тогава си мислех, че няма да се наложи, но явно съм сбъркал.
– Идеята да се обадите не е лоша
– Мога да се обадя от мобилния си телефон, но нямам номера.
– Ще го потърся.
Тя отиде до площадката и се върна с телефонния указател, където намери номера за спешни случаи.
– Ето го. Искате ли да го запишете?
Тя му го продиктува, той си го записа и извади мобилен телефон от джоба си.
Той остана на пейката до прозореца, а дръпнатите завеси и гледката напомняха декори на театрална сцена. Кери сложи още едно дърво в камината и се загледа в пламъците.
Той се свърза почти веднага. Попита за пътната обстановка на Л9 в посока Инвърнес. Последва дълга пауза, докато слушаше отговора. После попита:
– А как изглеждат нещата за утре? - Отново мълчание. - Добре, ясно. Благодаря ви. Дочуване.
Те се спогледаха. Тя не каза нищо, но знаеше, че новините са лоши. Той го потвърди:
– Бяхте много права. Пътят е непроходим. Да си призная честно, не очаквах да бъде толкова зле.
– Съжалявам.
– Аз... - Той си прибра мобилния телефон. - Мисля, че е най-добре да си тръгвам. Да не ви преча.
– Къде?
– Моля?
– Къде ще отидете?
– Ще намеря някоя къща за гости, хотел... Ще остана да пренощувам там.
– По това време на годината в Крийгън няма къщи за гости или хотели. Затварят през зимата. Няма да намерите нищо.
– Сигурен съм, че...
Тя каза:
– Ще трябва да останете тук. При нас.
– Тук ли? Не мога.
– Защо?
– Та вие не ме познавате. Аз съм чужд. Не може просто да дойда и…
– Разбира се, че може. Така или иначе, както изглежда, нямате друг избор. Знам, че тук има една празна стая. Леглото е свободно. Ще бъде глупаво да не се възползвате от тази възможност – Но…
Кери се усмихна. След като въпросът беше уреден и тя доказа, че е права, сега изпитваше известно удоволствие да го гледа така смутен.
– Трябва да се примирите, нямате друг избор.
– Но господин Блъндъл...
– Навярно ще се зарадва, че има още един гост. И ще бъде особено заинтригуван от онова, което имате да му кажете. Приятелката му Елфрида също ще се радва, сигурна съм. Най-много обича неочакваните гости и домашните партита. Дори няма защо да се тревожите за вечерята. Във фурната има готово ястие, има и достатъчно гореща вода в банята. Какво повече му трябва на човек?