– И от вас се очаква да поемете нещата оттук нататък?
– Не само от мен.
– Искате да кажете, че „Стърок и Суинфийлд“ ви подкрепят?
– Точно така. Капитал, експертиза, архитекти и дизайнери.
– И когато я възстановите и отново заработи, какво ще произвеждате?
– Всичко. Разнообразен спектър. Традиционния туид и шотландско каре, но ще се насочим и към нови пазари. Модна търговия. Луксозни вълнени изделия.
– Кога смятате да започнете производството?
– Фабриката трябва да бъде разрушена отвътре и преустроена. Така че може би след девет месеца или може би година.
– Защо просто не я съборите цялата и не я построите отново?
– Защото е доста красива стара сграда. Каменна, с високи тавани и дълги прозорци с арки. Над сто и петдесет годишна сграда. Превърнала се е в част от градчето. Би било вандалщина да я разрушим.
– А вие трябва да си намерите жилище, така ли?
– Да - усмихна се той. - Но това е нещо, което не мога да направя, без да съм говорил с вашия домакин.
– Този Хю Маклелън, който и да е той, спомена ли някаква цена?
– Да.
– Може ли да ми кажете?
– Сто и петдесет хиляди. За двамата братовчеди. Двамата собственици.
– Значи, ако Оскар даде на Хю седемдесет и пет хиляди, може да купи неговия дял.
– Да.
– Не е чак толкова много, нали?
– Не и при днешния стандарт.
– Но Оскар може и да не разполага със седемдесет и пет хиляди. Дори съм почти сигурна, че не разполага с толкова. Той е толкова далече от тези неща и се съмнявам, че знае как да осигури такава сума. Както и да е. - Тя сви рамене. - Изобщо не ме засяга и не е моя работа. Просто си мисля, че би било хубаво той да остане тук.
– Обещавам ви, че няма да го изхвърля на улицата.
– Не можете. Къщата е негова.
– Половината.
– Той има правото на обитател. Тухлите и мазилката са си негови.
Той изведнъж се засмя, разсейвайки лекото напрежение.
– Тук сте права. Купих си първото жилище в една кооперации когато отидох да работя в Лондон. Беше страхотно чувство. Беше преди години.
– Къде ви беше жилището?
– Ийл Парк Комън.
– Колко интересно.
– Защо?
– Имам малка къща на „Ранфърли Роуд“. На около километър от там.
– Там ли живеете?
– Ще живея там от февруари, когато изгоня наемателите си.
Сам изглеждаше малко объркан и Кери изведнъж го съжали, защото може би не беше особено учтива. Истината беше, че прост не й се говореше за себе си.
– Бях три години в Австрия - в Обербойрен, работих за туристическата агенция „Овърсийс“. Затова дадох къщата си под наем. Но сега се върнах и отново съм в Лондон. Още съм с тази фирми, но ми предложиха работа в главния им офис, на „Брутън Стрийт"
– Ще я приемете ли?
– Да. Защо не?
– Ще ви липсват Австрия, планините.
– Да - съгласи се Кери. - Известно време никой от тях не проговори и мълчанието беше изпълнено с неизречени думи. След това тя се раздвижи във фотьойла и го погледна. - Чашата ви е празна. Искате ли да ви налея нещо?
ЕЛФРИДА
Оскар и Елфрида, хванати под ръка, вървяха много предпазливо към къщи. Беше почти осем часа, беше много тъмно и снегът падаше на парцали, но по целия път имаше улични лампи и така и не се наложи да използват фенерчето, което Оскар предвидливо бе сложил в джоба си. Докато вървяха по пътеката на върха на хълма, под тях се простираше градчето и през най-горните голи клони на дърветата в чуждите градини се виждаше кръглият осветен часовник на кулата. Всичко беше така преобразено, истинско вълшебство и Елфрида просто трябваше да спре да се полюбува на гледката.
– Оскар, защо не мога да рисувам? - попита тя.
Тъй като се беше хванала здраво за ръката му, трябваше да спре и той.
– Точно сега ли е моментът да мислиш за неща, които не са станали?
– А защо не?
– Защото във врата ми влиза сняг.
– Не би ли било прекрасно да можеш да нарисуваш тази картина? Да я запазиш завинаги? Как снегът вали в светлината на уличните лампи и светлите прозорци. И часовникът, който е като непоклатима луна. Единственото, което не може да се нарисува, е миризмата на торфения дим.
– Така е, съгласен съм, би било прекрасно. Но моля те, нека да се прибираме сега.
Алеята се спускаше стръмно надолу покрай зида на градината на Оскар. Там имаше парапет и те слязоха един по един, държейки се за него като пътници, които слизат от самолет. В края на стълбите беше задната порта и ярката лампа светеше над задната врата.
Прибраха се здрави и читави.
В мокрото помещение, следвайки светлия пример на госпожа Снид, те свалиха влажните палта, потъналите в сняг ботуши и подгизналите шапки и ги закачиха там да съхнат. Елфрида спомена нещо за вечерята, но Оскар искаше да изчакат малко. Беше се наситил със сандвичи с пушена сьомга и плодов пай. Освен това предвидливо се бе въздържал да пие алкохол заради прибирането вкъщи и сега искаше да си пийне едно голямо уиски, преди да хапне пак.