Елфрида излезе преди него и в кухнята поздрави кучето си с мили думи, след което отвори вратата на фурната, за да види какво става с вечерята. Тогава чу зад себе си Оскар да казва:
– Уискито ми го няма. Бутилката ми с уиски я няма.
– Сигурен ли си?
Той отиде при нея, когато тя затваряше вратата на фурната, и изглеждаше учуден, но понеже беше Оскар, не бе прекалено учуден
– Пораснали са му крака.
– Може би на Кери й се е припило.
– Мислех, че тя е още в леглото.
– Е, може да си в леглото и да ти се допие. Нямаш ли друга бутилка?
– Имам, но тази беше отворена.
– Хайде да видим какво става.
Двамата излязоха от кухнята и се качиха по стълбите, но на площадката Елфрида спря. Зад затворената врата на всекидневната й и чу тихи гласове. Оскар също. Те се спогледаха учудено. Оскар каза
– Мисля, че знам къде ми е бутилката.
– Шшшт! - Елфрида отиде на пръсти до полуотворената врата на стаята на Кери и надникна вътре.
– Няма я там - прошепна му драматично тя, - леглото е празно,
Оскар отговори в същия стил, като сниши гласа си:
– И дори има посетител.
– Кой ли е?
– Мистерия. Да отидем да разберем?
Така и направиха.
Когато отвориха вратата на всекидневната, завариха спокойна и умиротворена картина. Приятната стая със спуснати завеси и нежна светлина. Огънят в камината гореше, а двата страшно удобни фотьойла бяха придърпани съвсем близо до топлото. И в тях, гледайки се така, сякаш се познаваха открай време, седяха Кери и един непознат мъж. На Елфрида веднага й минаха най-различни възможни истории. Стар познат на Кери, който може би я търси. Стар обожател, постоянен, който не се отказва...
Кери извърна глава и като ги видя, веднага скочи на крака:
– Елфрида, прибрахте се. Не сме ви чули. Добре ли прекарахте?
– Да, беше чудесно. Но ти защо не си в леглото?
– Стана ми скучно.
Непознатият мъж също се изправи и застана пред камината, като чакаше да го представят на новодошлите. Първото впечатление, което той остави у Елфрида, бяха деловият стил, прекрасно ушитият тъмносив костюм, спретнатата вратовръзка и късо подстриганата коса. Беше висок, с дълги крака, с тен, който подчертаваше светлокестенявите му очи. Въпреки нейните шейсет и две години тя усети тръпка на физическо привличаме, която с нищо не отслаби привързаността й към Оскар. Това беше един вид признание, ярък спомен за това как бяха нещата за нея някога.
– Елфрида, това е Сам Хауърд. Елфрида Фипс. И домакинът ми Оскар Блъндъл.
– Здравейте! - И всички се здрависаха.
Сам Хауърд каза:
– Извинете, че се натрапвам.
– Защо да се натрапвате?
– Защото съм в дома ви без покана...
Оскар забеляза бутилката уиски:
– Ето я! Чудех се къде е отишла!
Кери се засмя:
– Да не би да си помисли, че тайно си попийвам? Извинявай. Донесох я да почерпя Сам. Искаш ли и ти?
– Страшно. Нарочно се въздържах тази вечер, за да съм в състояние да помогна на Елфрида да се прибере в снега.
– В такъв случай - каза Кери - ще ти налея едно. Но ще трябва да сляза да взема още чаши. А ти, Елфрида? Аз пия вино...
– Ще ти правя компания. - Елфрида изведнъж се почувства изморена. Тя седна с известно облекчение в средата на дивана, като опъна пред себе си дългите си крака. - Стоях права два часа и ядох сандвичи и пих плодов чай.
– Имаше ли и други гости?
– Да, беше си истинско парти. Още три двойки. Всички бяха много разговорливи и приветливи.
– Ами Люси?
– Тя изчезна с децата на Кенеди в друга стая и не сме я виждали оттогава. Когато тръгнахме, вече бяха отишли на танцовата забава. Точно както се очакваше.
– Радвам се. Отивам за чашите и за още една бутилка вино. И сода за Оскар.
Тя излезе и Елфрида я чу да тича надолу по стълбите. Оскар вече се беше настанил в своя фотьойл, насаме с непознатия. Елфрида знаеше, че той няма представа, какво да му каже, така че трябваше да му се притече на помощ. Затова каза, като се усмихна възможни най-приятелски:
– Кажете ни сега кой сте вие и какво правите тук. Сигурно сте стар приятел на Кери.
– Всъщност не.
Той се пресегна към един стол и го издърпа, за да седне близо до Елфрида, и се наведе към нея с ръце между коленете.
– Не съм я срещал до днес.
– Божичко! - каза Елфрида приглушено.
Той започна да обяснява и те го слушаха. Казвал се Сам Хауърд. Работел за „Стърок и Суинфийлд“ - текстилния конгломерат, кой то бе купил фалиралата вълненотекстилна фабрика „Мактагъртс" Дошъл тук да работи като неин мениджър.