– Какво повече му трябва на човек? - попита Елфрида.
– Цветя? Кърпички за лице? Минибар?
– Докато свършат с Оскар, последното нещо, което ще иска, ще е минибар. Даже нямам резервна четка за зъби.
– Той има. Каза ми. Има и самобръсначка. Няма нужда от нищо повече.
– Пижама?
– Сигурно и бездруго спи без пижама.
– Ти пък откъде знаеш?
– Инстинкт, Елфрида. Женски инстинкт.
Двете се разсмяха. Кери каза:
– Ти си страхотна. Нямаше как да не го поканя да остане за през нощта тук, но най-хубавото беше, че можех да разчитам, че ти няма да имаш нищо против.
– Мисля, че е прекрасно. Винаги ми е харесвало къщата да е пълна. А това е къща за партита и гости. Достатъчно време кънтяха стъпките само на двама ни с Оскар. Сега най-после е пълна. Тя изрече тези думи с тон, който издаваше огромно задоволство. Възможно най-пълна. Семейна къща. Точно както трябва.
Семейна къща. Елфрида лежеше в леглото и чувстваше къщата около себе си като щит, раковина, убежище. Беше я харесала от самото начало и я бе обикнала. Пълна с приятели, тя се беше превърнала в истински дом. Домът на Оскар. Но Хю искаше да я продаде и някак си самата мисъл, че Оскар може да бъде принуден да се съгласи с плановете на Хю и да напусне единственото място, което някога му е принадлежало, беше повече, отколкото Елфрида можеше да понесе.
Оскар свърши главата. Сложи разделителя в книгата и я затвори, като я остави върху масичката до леглото.
– Будна ли си още? - попита той.
– Да.
– Извинявай.
– Просто съм будна.
Той изгаси лампата, но не беше тъмно заради процепа между завесите.
– Оскар - каза тя.
– Какво има?
– Ако Хю иска да продаде своята половина от къщата, не може ли да я купиш и тогава цялата да е твоя? Завинаги?
– Седемдесет и пет хиляди.
– Ти... ти нямаш седемдесет и пет хиляди.
– Ако продам всичките си притежания, може едва-едва да събера двайсет хиляди.
– Ами с ипотека?
– Не и такава сума. Не и на моите години. Освен това винаги съм изпитвал ужас от кредити с ипотека. Хората казват „ипотека“, но това на практика означава „изтегли кредит“. Мисълта за това ме плаши. Никога не съм имал много, но никога не съм вземал назаем. Не мога да започна с това сега.
– Ако аз имах седемдесет и пет хиляди, щеше ли да е от помощ? !
– Ако имаше седемдесет и пет хиляди, щяха да са си твои. Нямаше да ги използваш, за да ме спасяваш.
– Но аз толкова обичам тази къща.
– Наистина ли, мило момиче?
– Толкова е здрава, непретенциозна, толкова е... приспособима. Не я ли усещаш? Като пулсирането на сърцето, поддържа ни всички нас, пази ни, грижи се за всички нас.
– Мисля, че фантазията ми не се развихря колкото твоята.
– Не можеш да си позволиш да я изгубиш, Оскар.
– Хю не може да я продаде без моето съгласие.
– Но му трябват парите. - Тя замълча, обмисляйки внимателно какво ще каже. - Оскар, слушай. Ако продам малката си картина, на Дейвид Уилки, колко, мислиш, ще получа?
– Но тя е твоето съкровище.
– Не, тя е моята застраховка. И може би сега е времето да се възползвам от нея.
– Твоята застраховка, не моята.
– Оскар, ние сме заедно. Прекалено сме стари, за да се преструваме относно тези малки подробности.
– Седемдесет и пет хиляди не е малка подробност. Това са много пари.
– Ако стойността й е наистина такава, каквато предполагам, тогава трябва да я продадем. Ако не ни стигне за тези седемдесет и пет хиляди, ще допълним сумата с ипотека. Така е разумно. Защо да пазя една малка картина, ако е такъв залог? Ако може да купи къщата? Ако можеш да живееш тук до края на дните си? Няма ли да ти хареса това? Харесва ти да бъдеш тук завинаги, нали? Не мога да си представя това специално място да отиде в ръцете на други хора. Искам ти да имаш къщата. Искам ти да бъдеш тук.
Оскар дълго време не проговори. После се протегна и хвана ръката й. Ръката му беше топла и тя беше близо до него. Той каза:
– Ти си най-милата на този свят.
– Хайде заспивай.
– Ти си най-щедрата на този свят.
– Ще го обсъдим утре сутринта.
ЛЮСИ
Сряда, 20 декември
Осем и половина сутринта е и аз си пиша в дневника. Трябваше да пиша вчера вечерта, но бях толкова уморена, че само се изкъпах и си легнах, затова станах рано сутринта, за да пиша, преди да съм забравила.
Беше невероятно.
Отидохме пеша до къщата на семейство Кенеди, защото Оскар не искаше да кара при толкова сняг. Не съм виждала такъв сняг никъде другаде освен на снимки. Стигнахме бързо, защото минахме по един пряк път. Къщата на Кенеди е къщата на пастора, защото Питър Кенеди е пастор. Тя е стара и голяма, като тукашната, но е пълна с мебели и разни неща.