Когато Люси се появи на вратата, натоварена с пазарски чанти, те замълчаха и се обърнаха да й се усмихнат. Рори каза:
– Здрасти.
Той носеше сиво пухкаво палто и галоши и изглеждаше страшно мъжествен. Присъствието му беше толкова неочаквано, че Люси изгуби ума и дума, но същевременно беше много доволна.
– Здравей. Аз... мислех, че ще дойдеш по-късно. Към пет. Мислех, че си на работа.
– В такова време няма кой знае какво да се прави на игрището за голф. Озеленителят ни освободи. Така че взех назаем колата на баща ми и ти докарах телевизора.
Люси го погледна. Изглеждаше по-съвременен от нейния в Лондон.
– Мислех, че ще е стар. Този изобщо не е стар.
– Цветен е. Просто си купих по-голям. Донесох и поставката, ако няма на какво да го сложиш.
Елфрида вдигна тенджерата от котлона и я сложи върху метална скаричка.
– Мисля, че е страхотен - каза тя. - Всички ще се качваме на тавана да гледаме телевизия. Люси, май ще е добре да покажеш на Рори къде ще го сложиш в стаята.
– Четири реда стъпала - каза Люси на Рори.
Той се усмихна:
– Мисля, че ще се справя.
Тя тръгна пред него с чантите с покупки, които се удряха в краката й.
– На пазар ли си била? - попита Рори.
Тя си помисли, че само той може да носи нещо много тежко по толкова много стълби и да му остане дъх да води разговор.
– Да. Коледни подаръци. Не ми остана време в Лондон.
Стигнаха до горната площадка и до вратата на стаята й. Тя влезе и хвърли торбичките върху леглото. Рори я последва и постави телевизора внимателно на пода. Изправи се и се огледа със задоволство.
– Ей, стаята ти е много хубава. И имаш много място. Винаги ли е толкова подредена?
– Почти винаги - каза Люси небрежно, защото не искаше той да си мисли, че е прекалено педантична.
– В стаята на Клода всичко вечно е наопаки. Мама винаги я кара да си прибира нещата. Ще сляза да донеса поставката и ще го нагласим.
Щом той излезе и заподскача надолу по стълбите, Люси набързо събра торбичките, пъхна ги в долното празно чекмедже и го затвори плътно. Щеше да е срамота той да се сети за пяната за вана.
След малко Рори се върна с поставката. Намериха подходящ контакт и той нагласи телевизора и го включи. Нямаше външна антена, но имаше вградена, така че Рори я включи и започна да нагласява картината, докато тя се избистри.
– Много е добре! - възхити се Люси.
– Мога да я направя по-ясна.
Той седеше по турски върху килима и се бе съсредоточил върху задачата си. Натискаше разни копчета и сменяше канали. По един канал вървеше детското филмче „Супермен“, после - стар черно-бял филм. После се показа една госпожа, която обясняваше как се правят коледни картички с изрезки от каталог за семена Рори провери звука и антената отново изскърца. Люси седна на пода до него.
– ...и после я довършвате с красива панделка. Ето така. Мисли ще се съгласите, че всеки би се радвал да получи такава картичка лично за него...
– Не и аз - каза Рори и натисна друго копче. Широкоплещест шотландец съобщаваше прогнозата за времето, която не обещаваше скоро възможност за катерене и разходки.
– Да го оставя ли включен? - попита Рори.
– Не. Разбрах как да боравя с него.
Той го изключи.
– Само не пипай антената. Мисля, че това е най-ясната картина която може да има...
– Много мило, че ми го даваш да го ползвам и че го донесе.
– За мен бе удоволствие. Уредихме те. - Той се огледа и още веднъж изрази възхищението си от стаята. - Това ли са нещата, с които майка ми помогна в избора? Страхотно е. Тя умира да ходи на пазара в Бъкли. Винаги се връща с някоя изгодна покупка. Протрита стара ленена калъфка, избелял порцелан или нещо непотребно. Къщата ни е пълна с вехтории, но все се намира място за тях. У вас, в Лондон, имаш ли си такава стая?
– Не. Много по-малка е. И няма хубава гледка. Но е красива. И поне не трябва да я деля с никого. Там са ми книгите, компютърът. Моите си неща.
– Какво е да живееш в големия град?
– Понася се.
– Сигурно е страхотно, с всички тези музеи, изложби, концерти и театрални представления. Бил съм само веднъж. Баща ми ме заведе, когато бе на някаква конференция, и останахме в един хотел. Ходехме на театър всяка вечер. Времето беше топло и се хранехме навън - на маси на улицата, и наблюдавахме хората, които минаваха. Беше хубаво. По-интересно, отколкото в Крийгън.
– По-различно е, ако си постоянно там.
– Сигурно.
– Може да е доста приятно, ако имаш истинска къща с градина. Когато бях малка, имахме къща в Кенсингтън с градина. Тогава нямаш чувството, че живееш в големия град, защото винаги има малко зелена трева, дървета, цветя и такива неща. Но после родителите ми се разведоха и сега живеем в апартамент - аз, майка ми и баба ми. Близо е до реката и има тераса с хубав изглед, но няма къде да отидеш. Няма къде да се проснеш на тревата и да четеш. Приятелката ми Ема, тя ми е съученичка, живее в истинска къща и понякога правим барбекю в градината.