Не можа да измисли нищо повече да му разкаже и знаеше много добре, че всичко звучи много скучно.
– Не ти ли е мъчно за вкъщи? - попита той след малко.
Тя го погледна учудено.
– Да ми е мъчно?
– Да, за майка ти. За твоите неща. За всичко. Клода е невъзможна. Не може да е далече дори една вечер - реве като малко дете.
– Не. - Люси чу собствения си глас, който изведнъж беше станал остър и силен. - Не, изобщо не ми е мъчно. Дори и не мисля за прибирането в Лондон. Опитвам се да го отложа в мислите си.
– Но...
– Не можеш да разбереш. Там не е като тук. Не е като тази къща. Нито пък като вашата. Пълна с хора и приятели на твоята възраст, които идват и си отиват. Там жилището е на баба ми и тя не иска гости. Казва, че от тях получавала главоболие. Понякога идва Ема, но баба ми не я харесва особено, затова винаги е малко напрегнато и прекарваме повечето време в стаята ми. Когато дойде веднъж, мама и баба бяха излезли, така че прекарахме цял следобед в банята, михме си косите, слагахме си парфюми, лакирахме си ноктите на краката. Когато съм у Ема, на никой не му пука какво правим. Майка й най-често е няма, работи. Редактор е в едно списание. А прислужничката е доста весела и ни оставя да готвим и да правим отвратителен пудинг.
Тя млъкна, давайки на Рори възможност да каже нещо след този порой от убедителни думи, но той не каза нищо. След малко Люси продължи:
– Тук е толкова по-различно. Можеш да правиш каквото и да било, а ако нямаш какво да правиш, можеш да излезеш по магазините и да се поразходиш, да отидеш на брега, да разглеждаш или да излезеш вечерта и никой да не ти пречи. Тук ме наричат „пиленце“ и „скъпа“, а в същото време се държат с мен като с голяма. Сякаш съм истински човек, а не дете. Баба и мама ми викат Люси. Само толкова. И никога нямам чувството, че съм истински човек. На четиринайсет години съм и понякога имам чувството, че цял живот само ходя на училище. Нямаше да е толкова зле, ако имах брат или сестра. Особено брат. Защото, да си постоянно само с жени, може да бъде страшно тъпо. Говорят само за щуротии. Дрехи, ресторанти и други хора.
– Къде ходиш на училище?
–Казва се Станбрук. Близо е до вкъщи. Качвам се за две спирки на метрото. Харесва ми там, учителите, директорът. Там се запознах и с Ема. Понякога ходим на концерти и изложби, на плуване, играем в парка. Но все сме само момичета и понякога си мисля, че ще е по-забавно да си разширя кръгозора. Да се запозная с различни хора.
– Ами баща ти? - каза Рори.
–Не се виждаме много, защото на мама не й харесва да се срещаме. Пък и той бездруго си има нова жена, която също не иска да им се пречкам много. Имам дядо, казва се Джефри Сътън. Toй е баща на Кери. Но живее в Корнуол с по-млада жена и с двете им малки деца.
– Не може ли да отидеш при тях?
– Мога, но баба е толкова огорчена заради него, че не може да му прости, и почти не се споменава името му. Един ден ще събера кураж и ще кажа, че искам да му отида на гости. Но предполагам, че трябва да изчакам, докато порасна още малко.
– Не мисля, че трябва да чакаш. Трябва да го направиш сега.
– Мисля - каза тъжно Люси - че не съм толкова смела. Просто мразя разправиите и да отстоявам позиции. Вече имах една разправия с мама и баба за продупчването на ушите. Всички в училище имат дупки, но на мен не ми даваха да си ги продупча. Беше дреболия, но разправиите се точеха дни наред и не можех да го понеса, затова се предадох. Много съм мекушава.
– Мисля, че ще изглеждаш добре с продупчени уши - каза Рори. - Можеш да си сложиш златни халки - усмихна се той. - Като мен.
– Аз няма да имам само една. Ще си сложа две.
– Продупчи си ушите тук. Има един златар в Кингсфери.
– Майка ми ще получи удар.
– Майка ти е в Щатите, нали?
– Откъде знаеш?
– Елфрида е казала на майка ми и тя ми каза.
– Има си приятел - Рандъл Фишер. Във Флорида е с него. Отиде за Коледа. Затова дойдох тук с Кери. Поканиха и мен, но аз не исках. Само щях да им се пречкам. Освен това - добави тя - той не ми допада много.
Той не каза нищо и Люси установи, че е много добър слушател. Чудеше се дали това му идва от вътре или баща му го беше научил колко ценно когато дойде мълчанието в подходящия момент. И тя си спомни за онзи ден в Лондон, когато Кери се появи неочаквано точно когато Люси копнееше да сподели чувствата си с някого. Очакваше, че може да говори с Кери, да излее сърцето си, но когато Кери се върна от Австрия, беше съвсем променена и очевидно съвсем не беше в настроение за словоизлияния. Беше се затворила в себе си, като че ли част от нея бе останала другаде. Но Рори Кенеди беше различен. Рори имаше време да слуша и проявяваше истинско съчувствие. Люси почувства, че я изпълват благодарност и обич. Тя каза: