Горе изрови от шкафа на госпожа Снид покривка - колосана и изгладена, така че изглеждаше доста празнично върху старата маса. Сложи пет чинии и малки ножове, чашките и чинийките, чинията за масло и буркана със сладко. Нямаше цветя, но реши, че може без това, нямаше да е от голямо значение за сър Джеймс Ърскин Ърл.
Обърна се с празния поднос в ръце и погледна към малката си картина в другия край на стаята, която може би днес щеше да я напусне завинаги. Беше леко наклонена, така че Елфрида отиде да я изправи и нежно я потупа, сякаш бе дете, което окуражаваха да се държи възможно най-възпитано.
– Ако нямаме друго време да се сбогуваме - каза тя, - тогава сега. Беше ми приятно да ми правиш компания.
Оскар и Сам се върнаха от клуба в добро настроение. Интервюто със секретаря на клуба бе минало успешно. Въпреки че имало списък с чакащи за записване, вероятно било възможно Сам да прескочи опашката, тъй като щял да живее в Бъкли. Бяха се запознали с капитана на отбора и с някои други членове и след като разгледали портретите и купите, си тръгнали.
На Оскар очевидно му беше харесала малката екскурзия. Като си спомни единственото друго посещение на Оскар в клуба за голф, което бе завършило толкова неприятно с паника, обърнато в бягство, Елфрида изрече тиха благодарност и й се прииска да го прегърне. Вместо това обаче се качи горе, среса огнената си коса и си сложи още един слой червило.
Когато пристигна в четири часа, сър Джеймс Ърскин-Ърл, точен до секундата, ги изненада. При силния звън на звънеца на предната врата Елфрида изтича долу да му отвори, като не очакваше да види толкова млад човек. И макар да идваше направо от някаква среща във Възпоменанието за войната, той бе облечен като за прекарване в градината - със старомодни три четвърти панталони от туид и сако, което сякаш бе изгубило някъде повечето копчета. Яката на ризата му беше протрита, а пуловерът му с V-образно деколте имаше дупка. Когато тя отвори вратата, той си свали шапката от туид и тя видя кестенявата му коса, подстригана като на ученик.
– Госпожа Фипс?
– Да. Сър Джеймс. - Здрависаха се. - Заповядайте! - И тя го поведе нагоре по стълбите. - Колко мило, че се отзовахте толкова бързо.
– Няма проблеми. - Гласът му беше много любезен, а усмивката му - толкова простодушна. - Обичам да ме канят да оценявам нещо специално.
Тя го въведе във всекидневната и му представи останалите, които бяха съвсем смутени, сякаш сър Джеймс Ърскин-Ърл щеше да оценява тях:
– Още - Оскар Блъндъл. Племенничката ми Кери. И Сам Хауърд -управител на старата вълненотекстилна фабрика в Бъкли.
– С вас говорихме по телефона, ако не се лъжа. Колко се радвам да се запознаем. Вие работите със „Стърок и Суинфийлд“, така ли? Бях в Итън с един Суинфийлд, но мисля, че не беше вашият управител. - И той се огледа. - Каква невероятна къща. Отвън човек не може и да предположи колко прелестна е. Част от Коридейл, доколкото разбирам.
– Да, но от доста време вече не - каза му Оскар. - Може би познавате чичо ми - Хектор Маклелън?
– Не, не го познавам много добре. Работих в Лондон няколко Години. Преместих се на север чак след като баща ми почина, и всички дойдохме да живеем в Кингсфери. За семейството ми промяната беше малко трудна, но вече сякаш посвикнаха.
И той отиде при прозореца, както правеха всички новодошли. Бе тъмно, но Елфрида още не бе спуснала пердетата и през улицата се виждаха мигащите коледни светлини, които блещукаха като бижута върху старата каменна фасада на църквата.
– Каква гледка само! И сте толкова близо до църквата. Сигурни от тук можете да чуете органа. Невероятен инструмент. Толкова сме щастливи! - И той се обърна към тях: - Но не бива да губя ценното ви време. Къде е картината, която искахте да погледна?
– Тя е... - Елфрида си прочисти гърлото: - Тук.
– Виждам. Самотна.
– Нямаме други картини.
– Може ли да я сваля?
– Разбира се.
Той прекоси стаята, внимателно хвана картината и я свали, като я държеше възможно най-деликатно, сякаш беше от най-крехък порцелан.
– Каква прекрасна картина! - И той я наклони под лампата върху масата на Оскар. - На сър Дейвид Уилки.
– Да. Винаги съм смятала така.
– Портрет на родителите му. Известно ли ви бе това? Доколкото знам, е нарисувана през 1835 година.
– Не знаех, че са родителите му. Мислех, че просто е сладка възрастна двойка.
Настана мълчание. Всички бяха леко притеснени и чакаха присъдата. Сър Джеймс Ърскин-Ърл не бързаше, а първо бръкна в джоба на неподлежащото на критика сако и извади чифт очила без рамки. След като ги сложи на носа си, заприлича на млад студент без пукната пара. Може би студент по медицина, защото ръцете му бяха прецизни като на хирург. Той започна да изследва картината старателно, взирайки се в нея и докосвайки я с пръсти. После я обърна и внимателно я разгледа отзад. Накрая я положи внимателно върху масата на Оскар.