Може би е време да помисля за училищен пансион. Последните две години в училище не бях се сетила за това. Ще пусна мухата на мама и ще я накарам да го измисли сама. Ще привлека на своя страна и госпожица Максуел-Браун. И това ще е само след две години.
Това, че имам нещо ново, което да планирам и което да очаквам, ще ме направи много по-решителна.
Иска ми се да имах брат като Рори.
Не, не искам. Защото, ако ми беше брат, нямаше да бъде същото.
Ушите не ме болят. Когато баба и мама ги видят, ще знаят, че съм се променила. Че вече правя каквото искам. Че мога да вземам собствени решения. Че вече не съм малко дете.
Тук за чая е бил някой си сър Джеймс Ърскин-Ърл. Той взел часовника на Елфрида, за да го оценят и може би да го застраховат. Кери каза, че сър Джеймс Ърскин-Ърл е изял шест питки.
Утре е първият ден от останалата част от живота ми.
CAM
Сам отвори очи. Беше тъмно и страшно студено. Именно студът го беше събудил и той забеляза, че пухеният му юрган се е смъкнал от леглото и той трепери под недостатъчните две одеяла в леденостудения ленен чаршаф с монограм. Както винаги, завесите на прозореца бяха дръпнати, прозорецът бе отворен, макар и не широко, и в стаята направо нахлуваше студеният въздух, което създаваше същото чувство, което човек изпитва, когато го лъхне студът при отваряне на хладилна камера. Явно през нощта температурите бяха паднали много ниско.
Той се надигна и издърпа падналия юрган. Още му бе студено, но меката пухкава тежест беше приятна. Докато чакаше да се стопли, извади ръката си, включи нощната лампа и погледна часовника си. Беше седем и половина сутринта.
Огледа стаята, с която вече беше свикнал и чиито ъгли бяха потънали в сянка. Нямаше много мебели. Един огромен гардероб, в който се намираше всичко, което Сам притежаваше в момента, и викториански умивалник, който сега изпълняваше ролята на тоалетка. Горната му част беше от кафеникав мрамор и върху нея имаше огромна купа на цветя и кана за вода. Единственото огледало беше на вътрешната страна на вратата на гардероба. Имаше и един малък декоративен стол. Не беше стая, в която човек можеше да живее или да работи, но беше напълно подходяща за спане.
И за провеждане на бизнес разговори по телефона.
Той лежеше и бавно се стопляше, като се чудеше защо всичко му носеше такова удовлетворение. Реши, че стаята е точно толкова голяма, колкото трябва. Празните стени бяха непретенциозни, а овехтелите завеси от избелял креп, достатъчно дълги, за да падат на дипли върху изтъркания килим, му напомняха за завесите на майка му в старата къща в Радли Хил. На месингов прът с орнаменти във форма на ананас за завършек висяха месингови пръстени, които при дърпане на завесите звънтяха приятно. Този звук му напомни за гласа на майка му. Събуди се, скъпи. Вече е време за закуска.
Бе го обзела носталгия може би, но беше приятна.
И с цялата къща бе така. Чувството за простор, представителните полупразни стаи с декоративните си гипсови корнизи и високите облицовани врати. Стълбището с полегатите стъпала, което се издигаше на редове към тавана, парапетът от полирано чамово дърво, кухнята - старомодна, но позната. Баните бяха облицовани с боядисана в бяло дървена ламперия и с оригинални викториански кранове и тоалетни казанчета със синджирчета и дръжки, на кои то пише ДРЪПНИ.
Още от онази първа, странна вечер всичко създаваше чувството, че сякаш се връща у дома.
Още от първия миг къщата му бе допаднала. Сякаш му говореше, приветстваше го. Сам мислено върна лентата назад и си спомни за невероятните съвпадения в събитията, които го бяха довели тук точно сега, как не бе възможно да пътува и нямаше друг избор, освен да остане. Сякаш всичко беше внимателно предначертано от съдбата. От някое създание - дано да е добронамерено. Влиянието на зодиакалния му знак може би или неразбираемият магнетизъм на древни енергийни линии.
Запознанството с Хю Маклелън в Лондон беше първото звено във веригата от събития. После му връчиха ключа от къщата на Хю в Крийгън. После хвърли монета в колата си пред църковната зала в Бъкли. Ако беше ези, щеше да кара направо в Инвърнес и по всяка вероятност щеше да успее да премине по пътя през Блек Айл, преди заради снега да стане непроходим. Но беше тура и той се бе отклонил за Крийгън.
Ако къщата бе със затворени кепенци и необитаема, както очакваше, нямаше да си губи времето. Единствено възнамеряваше просто да я намери, а мястото, големината и викторианското й достойнство щяха да са достатъчни, за да му гарантират, че ще се върне да я огледа по-подробно. Но се оказа, че не е празна. Прозорците на горния етаж светеха и любопитството му го подтикна да остави колата в края на улицата, да мине по пътеката и да натисне звънеца