От много отдавна не беше наблюдавал изгрева. Може би днес през най-краткия ден в годината, сутринта беше най-подходяща да повтори преживяването. Той се облече, завърза връзките на високите обувки, сложи си палтото и извади от джобовете дебелите си кожени ръкавици. След това излезе тихо от стаята, като затвори вратата много внимателно, и слезе по стълбите. В празната кухня завари Хорацио, който спеше в коша си.
– Искаш ли да отидем на разходка?
На Хорацио, който се беше възстановил от срещата с ротвайлера, му се искаше. Сам откри списъка за пазаруване на Елфрида и й драсна няколко думи. След това отиде в коридора, свали от закачалката шапката си от туид и един шал, който не беше негов, но, омотан около врата, държеше приятно топло. Завъртя ключа в предната врата, отвори я и излезе в тъмното, в сковаващия утринен студ. Под краката му скърцаше заледеният сняг. Когато отвори портата, чу шума на двигател - бе големият опесъчаващ камион, който тъкмо прекосяваше площада и минаваше по улицата към главния път с включени ярки светлини и готов снегорин.
Сам и кучето се отправиха в противоположната посока.
Минаха по пътя към клуба за голф и брега, като оставиха след себе си уличните лампи и градчето. Небето беше ясно и високо в тъмното се виждаше само една звезда, но в далечината по крайбрежието висеше мъгла. Беше отлив и пясъкът бе заледен, а плитките скални езерца се бяха сковали. Северният вятър беше пронизващ и Сам придърпа шала си нагоре, увивайки брадичката си. Помисли си за другите държави на същата ширина, съвсем малко по на юг от шейсетия градус - на запад, отвъд Атлантическия океан, - Лабрадор, залива Хъдсън, на изток - Скандинавия и сибирската степ. Там, ако човек излезеше от дома си за пет минути посред зима, сигурно би умрял от измръзване. А тук той се разхождаше като турист по брега с куче по петите си, без студът да му се отразява кой знае колко.
Гълфстрийм определено беше много практично нещо.
С енергична походка Сам мина по брега и зави навътре към сушата. Изкачи се по дюните, пресече двете части на игрището и започна да се катери по стръмния склон отвъд игрището по една криволичеща пътека, която се изкачваше между гъсти храсти жълтуга. Докато се изкачи на върха, загря, а Хорацио се бе задъхал ужасно. Стигнаха до ограда със стъпала до нея. Тъмното небе беше избледняло до сиво и звездата бе изчезнала. Той се облегна на стъпалата, като на север жълтугата му пазеше завет, и се обърна към морето. Видя дългата линия на хоризонта, като заливът се простираше до мястото, където фарът още мигаше. Отвъд него, на югоизток, част от небето бе розово и показващата се светлина се разсейваше от мъглата. Мястото беше особено добро за наблюдение. Той си погледна часовника и видя, че е девет без двайсет. Седна на дървеното стъпало и зачака.
Кучето седеше до крака му. Сам си свали ръкавицата и го погали по главата, усещайки меката му гладка козина и кадифените му уши. Целият свят, Вселената, в момента им принадлежеше, само на тях двамата. От това малко възвишение светът изглеждаше безкраен, току-що родил се, чист, сякаш Сътворението е било вчера.
Спомни си, без да има някаква специална причина за това, онзи следобед в Лондон, когато вървеше по „Кингс Роуд“ в дъждовния следобед - улиците бяха, задръстени от коли и от хора, излезли на пазар, и си бе казал, че на света няма човек, който очакваше от него коледен подарък. Затова бе пристигнал в Крийгън напълно неподготвен. Но сега трябваше да се залови за работа, за да има в коледната сутрин готови опаковани подаръци, които да раздаде. Четири подаръка. Бяха четирима. Или може би петима, ако се смяташе мистериозната госпожа Снид, която още не бе виждал. Оскар, Елфрида, Люси, Кери.
Кери.
След като загуби Дебора, затвори апартамента, напусна Ню Йорк и се върна в Лондон за новата си работа, последното нещо, за което мислеше, бе възможността в живота му да се появи друга жена. Точно в този момент не му беше до емоционална връзка. Но го очакваше Кери - последната връзка в тази невероятна поредица от съвпадения, която го караше да се чувства като безпомощна пионка в играта на съдбата. Той бе вървял в снега, бе минал през портата на Естейт Хаус, бе вървял по пътеката, беше натиснал звънеца. И именно Кери му бе отворила вратата.
Кери - с кестенявата й коса, с тъмните й изразителни очи и изящната й дълга шия. С полегатите вежди и очарователната бенка в единия ъгъл на устата. С дълбокия глас, намекващ за смях, поради което той никога не беше сигурен дали се шегува или говори сериозно. Китките й бяха слаби, пръстите й - дълги и сръчни, ноктите й не бяха лакирани, а на дясната си ръка носеше старинен пръстен със сапфир и диамант, който, изглежда, някога й бе дал някой безумно влюбен мъж, умиращ да се ожени за нея. Или може би й го бе завещал някой възрастен роднина, който я обожаваше.