Елфрида видя къпини.
– Трябва да ги оберем - каза тя на Ейми. - Можем да направим къпиново сладко.
Ейми беше обаче предпазлива:
–Не може. Не бива да берем къпини през октомври, защото тогава вещиците в Корниш пишкат върху тях.
– Забележително. Откъде знаеш?
– Учителката ни каза. Само че каза не „пишкат“, а „уринират“.
Те стигнаха до края на скалите и пред тях се откри океанската шир - забележително синя и блестяща в слънчевата светлина. Пътеката се бе стеснила и вече се спускаше надолу по опасна стръмнина към една скрита пещера. Имаше отлив и там се виждаха полумесец от пясък и скални езерца, които блестяха като скъпоценни камъни.
Спускането надолу ги затрудни малко, но кучетата водеха безстрашно групата. На скалите Ейми остави Елфрида и отиде на пясъка при останалите, където Джефри вече беше започнал да ръководи строежа на огромен пясъчен замък, а Серена търсеше миди и камъчета, с които да го украси.
Вече беше обед и слънцето напичаше, затова Елфрида свали якето си и нави ръкавите на пуловера си. Бяха оставили одеяла, кошници и чанти с храна върху плоска гладка скала и тя седна до тях. Съзерцавайки неуморното море, тя беше омагьосана от това, колко огромно и великолепно е то. Цветовете на водата и кристалната й чистота бяха поразителни - ивици от синьо, зелено, тюркоазено, лилаво, обрамчени с бялата дантела на разбиващите се вълни. Надигаше се приливът и вълните, оформени далеч от брега, се придвижваха и набираха височина и маса, преди да се разбият срещу назъбените гранити по брега, изстрелвайки във въздуха високи шумящи струи. В небето се въртяха чайките, а далеч на хоризонта малка рибарска лодка пореше развълнуваната вода.
Гледайки омагьосана, Елфрида загуби представа за времето. Но след малко при нея дойде Серена и започна да приготвя храната за пикника. Извади от чантите бутилки, пластмасови чашки, салфетки, торба с ябълки. От там лъхна топлото апетитно ухание на горещ пай.
Елфрида беше смаяна:
– Кога успя да направиш пай, Серена? Това отнема много време.
– Винаги имам готови във фризера, децата много ги обичат.
– Аз също.
– Извадих ги снощи. Предчувствах, че днес денят ще е хубав. Искаш ли нещо за пиене? Мога да ти предложа бира или вино. Или лимонада, ако не искаш алкохол.
– С удоволствие бих пийнала малко вино.
Бутилката беше в хладилна чанта и една глътка от пластмасовата чаша беше достатъчна за Елфрида, за да установи, че досега не бе пила по-вкусно вино. Тя отново обърна лице към морето.
– Великолепно е! - възхити се тя.
– През лятото идваме тук почти всеки уикенд. Сега е по-лесно, защото децата могат да ходят самички.
– Вие сте щастливо семейство.
– Да - каза Серена и се усмихна. - Знам. Толкова щастливо! Осъзнавам това, Елфрида. Наистина. И всеки ден благодаря за това.
От време на време Елфрида напускаше Ембло с малката си кола и оставяше Хорацио в компанията на овчарските кучета на Джефри. Тя винаги беше смаяна как е възможно толкова малка част от страната да бъде толкова дива, толкова отдалечена и толкова разнообразна. Пътищата, освободени от летния поток туристи, бяха тесни и с много завои, но тя срещаше по тях единствено редки автобуси, колата на месаря или някой трактор. Тя прекосяваше празни торфища, а пътят слизаше в малка, изпълнена с рододендрони долина, където сред достойни за възхищение градини все още зеленееха хортензии и танцуваха трепкащите цветове на обичките.
Един ден тя отиде в съседния град, паркира там и слезе по лабиринта от объркани улички и пътеки до пристанището. По пътя забеляза ресторанти и магазини за подаръци, както и малки галерии, излагащи най-различни произведения на изкуството и скулптури. Тя намери книжарница, влезе вътре и дълго избира две книги за Бен и Ейми. Беше й толкова приятно, че продължи да разглежда книгите, а като се сети за Франческа, купи книга и за нея. На щанда за употребявани книги намери „Островът на овцете“ на Джон Бъкън и си спомни как, когато я прочете в училище, беше изцяло завладяна от приключението. Оскар и Франческа можеха да прочетат заедно този разказ, сгушени един в друг в огромното кресло край трепкащия пламък на огъня в камината.
Тя поиска да опаковат книгите й, излезе на улицата и продължи пътя си. В магазина на занаятите намери ръчно плетени пуловери с прекрасни шарки и избра два - един за Джефри и един за Серена. Купи също пощенски картички и бутилка вино и доста натоварена, пое нагоре по лабиринта от улички, украсени с простряно пране и сандъчета по прозорците, от които висяха латинки и розови петунии. Още една галерия. Не можа да се сдържи и спря пред витрината, където в избледняла като плавей рамка видя малка абстрактна картина, която бе събрала в себе си всички цветове на Корнуол във форми, които изразяваха собствените й впечатления и чувства за тази древна земя.