– Горе главата, Ейми! Хорацио ще се оправи, щом тръгнат.
– Не искам никой да си тръгва.
Сбогуването се проточи. Елфрида се обърна към Джефри:
– Благодаря ти хиляди пъти!
Той още не се беше обръснал и леко одраска бузата й с наболата си тъмна брада.
– Серена, благодаря ти и на теб!
Бърза целувка, погалване на ленената главичка на Ейми и тя решително седна зад волана, затвори вратата, запали двигателя и потегли. Те стояха и махаха, докато колата се скри от погледа им. Но Елфрида беше сигурна, че нямаше да се приберат, докато малката фиеста не завиеше на главната улица и тя и Хорацио наистина не бяха поели по пътя. Сега не беше моментът да се чувства самотна и тъжна. Раздялата не беше трайна, защото можеше да се върне в Ембло винаги когато поискаше. Може би след година, може би по-скоро. Джефри и Серена винаги щяха да бъдат там, Бен и Ейми - също. Но това беше слаба утеха, защото Джефри и Серена щяха да си останат същите, докато Бен и Ейми щяха да бъдат по-високи, по-слаби, по-пълни, щяха да са поумнели, щяха да са загубили предните си зъби. Тя никога нямаше да види Бен и Ейми отново като малките деца, които бе обикнала именно в този период от живота им. Ваканцията бе свършила и тези деца никога нямаше да бъдат същите. За да се поразвесели, Елфрида се замисли за бъдещето. Положителна нагласа, която винаги й помагаше да се справя със загубата. Отиваше си вкъщи, в нейното малко собствено гнездо, пълно с нейните неща. Малко и скромно убежище, което споделяше с Хорацио. Щеше да отвори всички врати и прозорци, да разгледа градината, да запали печката. Вероятно утре щеше да се обади в имението и да говори с Глория. Щеше да чуе радостни възгласи, че се е върнала, щяха да я поканят да отиде да ги види незабавно. И тогава щеше да вземе книгата за Франческа „Островът на овцете“.
– Избрах я специално за теб, защото, когато бях на твоята възраст, много ми хареса, и съм сигурна, че ще ти хареса и на теб.
Но преди да стигне до Пълтънс Роу, знаеше, че трябва да напазарува. В къщата нямаше нищо за ядене и беше изпразнила хладилника, преди да тръгне. Така че първата спирка щеше да бъде минимаркетът на госпожа Дженингс. Елфрида започна да прави списък наум. Хляб и мляко, кренвирши, яйца и масло, кафе, бисквити и консерви за Хорацио. Може би и една супа за нейната вечеря, нещо по-плътно, като „Кълин Скинк“. След половин час се качи на магистралата, която щеше да я отведе на север, вкъщи. Включи радиото на колата и се приготви за дългото пътуване. Часовникът на дибтънската църква показваше два и половина, когато навлезе в главната улица на селото. Пред магазинчето на госпожа Дженингс както обикновено се бяха събрали шумни младежи, а малко по-нататък Елфрида видя Боби Бъртън-Джоунс да подрязва живия плет около къщата си с ножици. Изглежда, нищо не се бе променило, освен че повечето дървета бяха без листа и във въздуха се усещаше зимата. Тя паркира колата, намери чантата си и влезе в магазина, който изглеждаше празен. Започна да обикаля с една метална кошница, вземайки от рафтовете каквото й беше необходимо. Накрая стигна до тезгяха, където госпожа Дженингс смяташе нещо върху гърба на един плик и не я беше чула да влиза. Сега обаче тя вдигна глава, видя Елфрида, остави молива си и свали очилата си.
– Госпожо Фипс, каква изненада! Не съм ви виждала седмици наред. Хубава ли беше ваканцията?
– Чудесна! Тъкмо се прибирам. Още не съм си ходила до вкъщи, и щото трябваше да купя някои неща. - Елфрида сложи металната кошница върху тезгяха и взе един „Дейли Телеграф“. - Няма да повярвате, но от няколко седмици не съм преглеждала пресата. И да ви кажа истината, не ми липсваше особено.
Госпожа Дженингс не отговори. Елфрида вдигна глава и видя, че госпожа Дженингс я гледа, прехапала устни, с угрижен вид. Елфрида остави вестника в кошницата и след малко попита:
– Нещо не е наред ли, госпожо Дженингс?
– Не знаете, нали?
– Какво да знам?
– Не сте ли чули?
Внезапно устата на Елфрида пресъхна.
– Не.
– Госпожа Блъндъл.
– Какво има?
– Тя почина, госпожо Фипс. На кръговото за Пъдстоун една кола се блъснала в нейната. Тъкмо прибирала момичето от партито с фойерверките. На четвърти ноември. Било е камион. Никой не знае как е станало. Сигурно не го е видяла. Беше ужасно тъмно. Валеше като из ведро.
Поразена, Елфрида не отговори.
– Съжалявам, госпожо Фипс. Мислех, че може би знаете.
– Откъде да науча? Не четях вестници, никой не знаеше адреса ми.
– Голяма трагедия, госпожо Фипс. Не можехме да повярваме. Никой от селото не можеше да повярва.
– А Франческа? - Елфрида зададе въпроса, страхувайки се от отговора.
– И тя е загинала, госпожо Фипс. И двете малки кученца, които са били на задната седалка. Не можете да си представите каква снимка имаше във вестника. Тази огромна кола - цялата смачкана и сплескана. Не са имали шанс. Единственото положително нещо, което от полицията казаха, е, че са починали на място. И двете не са разбрали какво става. - Гласът на госпожа Дженингс затрепери Явно й беше много трудно да говори за станалото. - Човек чува за тези неща, но обикновено не се случва на хората, които познава.