– Да.
– Пребледняхте като платно, госпожо Фипс. Искате ли да ви направя чай? Елате отзад в магазинчето.
– Не, добре съм.
И наистина беше добре, защото бе вцепенена, спокойна, поразена до ужас. Тя попита:
– А погребението?
– Беше преди два дни, тук в селото. Дойдоха много хора. Отдадоха им истинска почит.
Значи беше пропуснала и възможността да жалее и да утешава.
– А Оскар? Господин Блъндъл? - попита.
– Не го виждаме вече. Разбира се, на погребението го видяхме, но оттогава не. Затворил се е в себе си, горкият джентълмен. Ужасно е човек да си помисли какво преживява.
Елфрида си представи как Франческа се смее, шегува се с баща си, двамата свирят дуети на пианото, как Франческа се е сгушила в голямото му кресло и чете книга заедно с него. Но Елфрида прогони тази представа от ума си, защото бе много тежко да си спомня.
– Той в Имението ли е? - попита.
– Доколкото знам, да. Момчето носи мляко, вестници и други неща. Предполагам, че се е затворил в себе си. Да, това е естествено. Свещеникът отиде да го посети, но той е отказал да се срещнат. Госпожа Мъсуел ходи в имението всеки ден както винаги, но казва, че той стои в музикалната си стая. Тя оставя поднос с вечерята на кухненската маса, но казва, че повечето пъти той дори не я е и докоснал.
– Мислите ли, че ще иска да ме види?
– Не знам, госпожо Фипс. Вие бяхте добри приятели с тях.
– Трябваше да съм тук.
– Не е по ваша вина, госпожо Фипс.
Някой влезе в магазина. Госпожа Дженингс си сложи очилата, опитвайки се да си върши работата. Тя каза:
– Ще маркирам продуктите ви. Радвам се да ви видя. Наистина ни липсвахте. Имам чувството, че развалих завръщането ви, съжалявам.
– Благодаря ви, че ми казахте. Добре, че вие ми казахте, а не никой друг.
Елфрида излезе от магазина, отиде в колата си и поседя известно време неподвижна, усещайки, че денят й, животът й бяха прекършени. Това не можеше да се поправи, нищо нямаше да бъде отново същото. От смеха и щастието на Ембло тя беше пристигнала в едно място на загуба и неописуема болка. Най-много я притесняваше това, че не бе узнала за трагедията, че нямаше най-малката представа, че не подозираше нищо. Затова по някаква причина се чувстваше виновна, сякаш не бе изпълнила някакво задължение, оставайки в Ембло, когато трябваше да бъде тук, в Дибтън, с Оскар. След малко запали колата с натежало сърце и потегли. Боби Бъртън-Джоунс бе свършил подрязването на живия си плет и беше влязъл вътре, което беше облекчение за нея, защото не искаше да спира и да разговаря с никого. Тя пое по главната улица на селото, подминавайки завоя към къщата си. Когато домовете оредяха, стигна до голямата порта на имението, в къщата на Глория. Отби от пътя, влезе в двора и след като зави покрай големия кедър, видя украсената фасада на къщата и голяма черна лимузина, паркирана върху чакъла пред входа. Тя спря малко встрани, излезе и видя зад колана на впечатляващата кола униформен шофьор с шапка, който четеше вестник. Като я чу, той погледна, кимна й и след това отново се наведе към страницата с резултатите от конните надбягвания. Явно не очакваше някой да разговаря с него. Тя се качи по стълбите и влезе през отворената врата в покритата с плочи позната веранда. Стъклената врата беше затворена и без да звъни, я отвори и влезе вътре. Беше невероятно тихо. Чуваше се само махалото на големия часовник, което отмерваше секундите. Тя се спря за малко и се ослуша, надявайки се да чуе утешителните познати звуци от кухнята или музика от горния етаж. Не чу нищо. Тишината беше задушаваща като мъгла. Вратата на гостната от дясната й страна беше отворена. Тя прекоси преддверието - стъпките й не се чуваха по дебелите килими — и влезе в стаята. Отначало мислеше, че там няма никого и че е сама, но после видя, че в креслото край празната камина седи един мъж. Виждаха се само краката му, обути във вълнени панталони, и лъснатите обувки.
– Оскар - каза тя тихо, като пристъпи напред да го види, и преживя втори поразяващ момент в този ужасен ден.
Защото там седеше Оскар, остарял невероятно много, изведнъж превърнал се в старец, с очила, с бръчки, прегърбен в тапицираното кресло, с ръка върху дръжката от слонова кост на абаносовия бастун. Елфрида инстинктивно покри устата си с ръка, за да не извика или за да скрие отчаянието си. Той я погледна и каза: