– Джил и Крофърд, синовете на Глория, сигурно знаят това. - После Елфрида се сети още нещо: - Сигурно и Глория го е знаела. Не може да не е оставила нищо на Оскар. Тя беше толкова щедра, раздаваше се.
– Може би е имала намерение да го направи. Но беше сравнително млада. Вероятно никога не й е хрумвало, че ще умре преди Оскар, или просто не е отделила време да направи ново завещание или да направи добавка към старото. Никога няма да разберем истината.
– Но той не може да живее в дом за възрастни хора.
Самата мисъл й беше неприятна. Оскар заедно с множество стари хора, които се изпускат, ядат млечен пудинг и посещават курсове за плетене на кошници! Представата на Елфрида за дома за възрастни хора беше малко мъглява, защото никога не беше й стъпвала в такова място. Тя каза твърдо:
– Няма да позволя това да се случи.
– Какво ще направите?
– Оскар може да дойде да живее в моята къща. - Но веднага след като изрече тези думи, разбра, че това предложение не е особено практично. В Пълтънс Роу едва имаше място за нея, да не говорим за още един човек. И къде щяха да сложат рояла му, на покрива ли? Или в градинската барака? - Това не е разумно. Не може да дойде.
–И аз мисля така - каза възрастният човек. - Според мен той трябва да се премести надалеч. Тази къща, това село са изпълнени с прекалено много спомени. Мисля, че трябва да се махне от тук. Именно затова дойдох днес да го видя. Госпожа Мъсуел ни сервира обяд и аз направих своето предложение. Но, изглежда, той не е и състояние да вземе решение. Изглежда, не го е грижа какво ще стане с него.
– Къде е сега?
– Повикаха го в градината. Някакъв проблем с отоплителната система на парника. Казах, че ще го изчакам да се върне и след това ще тръгна за Лондон. Именно затова ме заварихте тук, в стола на племенника ми, изглеждащ като стар галош.
– Не изглеждате като стар галош! А какво беше вашето предложение?
– Да се върне за малко в Съдърланд. В Коридейл е голямата къща на управителя. И бездруго половината от къщата му принадлежи. А синът ми Хю, който е съсобственик, живее в Барбадос и вероятно ще иска да си остане там.
– Мислех, че се дава под наем, къщата имам предвид. Че е заета.
– Не, в момента е празна. Там живя едно възрастно семейство - Кохрейн, но мъжът почина и жената отиде да живее при дъщеря си. Нашият представител майор Биликлиф ми каза. Той вече е пенсионер, но все още живее в Коридейл. Когато Хю разпродаваше всичко, той купи къщата, в която живееше. Обадих му се по телефона и говорихме надълго. Той каза, че мястото е в добро състояние. Може би се нуждае от освежаване и боя, но иначе е сухо и ремонтирано.
– Има ли мебели?
–Да, беше мебелирано, като го давахме под наем. Не е нещо специално, но има най-необходимото.
Елфрида премисли възможността. Съдърланд. Представи си мястото. Торфища и овце. Отдалечено колкото луната. Тя каза:
– Пътят е много дълъг, за да отиде Оскар сам.
–В Коридейл и Крийгън го познават. Той е от там. Внук на баба си и мой племенник. Хората са любезни и ще си го спомнят. Въпреки че не е бил там вече петдесет години.
– Но дали той иска такава промяна? Такова изкореняване. Защо да не се върне в Лондон и да бъде близо до църквата, където е бил органист? Няма ли да е по-разумно?
– Мисля, че това е връщане назад и ще го преследват спомени за детето му.
– Да, прав сте.
– Което е най-тъжното, той изостави музиката. Сякаш най-добрата част от него умря.
– Мога ли да помогна с нещо?
– Вие ще решите. Може би едно нежно убеждаване.
– Ще опитам.
Тя се зачуди откъде ще намери сили за това. Те замълчаха, гледайки се тъжно. Тишината беше нарушена от наближаващи стъпки. Бавните крачки на някой, който прекосяваше чакълестата пътека пред къщата. Елфрида вдигна глава и видя как Оскар минава покрай дългия прозорец. Изведнъж се притесни. Изправи се.
– Идва - каза.
Предната врата се отвори и след това се затвори. Те чакаха. Дълга пауза. След това вратата на гостната се отвори и той застана там, гледайки към двамата. Беше облечен с кадифен панталон и дебел пуловер, изплетен и кардиран като туид. Гъстата му бяла коса падаше над челото и той протегна ръка, за да я отмести. Елфрида си го бе представяла смален, покосен от трагедията, но сломеното сърце беше скрито и Оскар не показваше чувствата си видимо.
– Елфрида! Знаех, че си тук, защото видях малката ти кола.
Тя тръгна да го посрещне и той взе ръцете й в своите ръце и се наведе напред да я целуне по бузата. Устните му бяха ледени. Тя го погледна в очите:
– Скъпи Оскар, върнах се вкъщи.
– От колко време си тук?
– От около петнайсет минути. Дойдох от Корнуол тази сутрин. Отидох в магазина и госпожа Дженингс ми каза. Не знаех. Не бях чела вестник цял месец. Затова дойдох направо тук и заварих чичо ти.