– Разбирам - той пусна ръцете й и се обърна към Хектор, който седеше в неговия стол и наблюдаваше срещата им - Съжалявам, че те накарах да чакаш, Хектор. Имаше някакви усложнения. Нещо с превключвателя. Но Елфрида ти е правила компания.
– Да, много приятна компания. Сега вече мога да тръгвам.
Той се изправи, но това му костваше големи усилия. Възрастният мъж се облегна на бастуна си, опитвайки се да стане от стола. Оскар направи крачка напред, за да му подаде ръка, и след известни усилия от страна на двамата изправи чичо си на крака, подпрян на бастуна и готов за тръгване. Те минаха бавно, със скоростта на възрастния джентълмен през голямата стая и после по коридора. Там Оскар му помогна да облече старомодното си палто и му подаде старата кафява шапка. Хектор си я сложи накриво.
– Много мило от твоя страна да дойдеш, Хектор. Наистина ценя усилията ти. Беше ми приятно да те видя.
– Скъпо момче, благодаря за обяда. И когато си в града, непременно ми се обади.
– Разбира се.
– И помисли за предложението ми. Може да изглежда малко драстично, но поне ще ти осигури спокойствие. Не бива да стоиш тук.
Той си спомни нещо и започна да рови в джоба на палтото си.
– Почти забравих. Написах ти телефонния номер на Биликлиф. Просто трябва да му се обадиш. В него е ключът за къщата ти. - Хектор извади от джоба си сгънато листче и му го подаде. - Едно нещо само - каза той със сух хумор във възрастните си очи: - Не ходи прекалено късно денем. Защото той обича уискито и след това не може да се разговаря с него.
Елфрида беше загрижена обаче за други, по-практични неща.
– От колко време е празна къщата?
– От два месеца. Но там има една жена - госпожа Снид, която я наглежда, поддържа мястото чисто и проветрено. Биликлиф уреди това, а аз й плащам за работата. Не бива да се оставя имуществото да се разпадне.
– Изглежда, сте помислили за всичко -каза Елфрида.
– Нямам много други неща за мислене напоследък. Сега трябва да вървя. Довиждане, скъпа моя. Радвам се, че се запознахме. Надявам се един ден отново да се видим.
– Аз също. Ще ви изпратим до колата.
Оскар хвана Хектор под ръка и всички тръгнаха. Минаха през предната врата и слязоха по стълбите до чакъла. Следобеда беше застудяло и валеше лек дъждец. Като ги видя, шофьорът излезе от голямата кола и заобиколи, за да отвори вратата. С малко усилия от страна на всички натовариха Хектор в колата и закопчаха колана му.
– Довиждане, Оскар, скъпо момче. Ще мисля за теб.
Оскар прегърна възрастния човек:
– Благодаря ти още веднъж, че дойде, Хектор.
– Надявам се, че съм успял да ти донеса някаква утеха.
– Наистина успя.
Оскар отстъпи назад и затвори вратата. Колата потегли. Хектор помаха със старческата си ръка. Те стояха и го гледаха как тръгва за Лондон с подходяща и достойна скорост. Стояха навън, докато колата не изчезна от погледа им и вече не се чуваше двигателят. Последвалата тишина бе изпълнена с дъждовни капки. Беше студено и влажно. Елфрида потрепери. Оскар каза:
– Да влезем вътре.
– Сигурен ли си, че не искаш и аз да си тръгна.
– Не, искам да останеш с мен.
– Госпожа Мъсуел тук ли е?
– Тя си тръгва всеки ден след обяда.
– Искаш ли да направя по чаша чай?
– Мисля, че това е прекрасна идея.
– Може ли да доведа Хорацио? Той е затворен в колата цял ден.
– Разбира се. Сега е в безопасност. Няма ги пекинезите да го нападат.
Елфрида си помисли: „Боже мой!“. Тя прекоси чакъла до паркираната малка кола и пусна Хорацио на свобода. Той изскочи с благодарност навън, прекоси поляната и спря до един лавров храст, където дълго време се облекчаваше. Когато свърши, подраска малко с крака и след това се върна при тях. Оскар се наведе и го погали по главата. После всички влязоха в къщата. Оскар затвори вратата и ги заведе в кухнята, където беше приятно топло. Кухнята на Глория - голяма и практична. В нея бяха приготвяли такива ястия и щедри количества разкошна храна, тя беше задоволявала апетита на многобройните си приятели и близки. Сега кухнята беше празна и много подредена. Елфрида видя, че госпожа Мъсуел беше оставила на масата поднос с една чаша, мляко и кутия с бисквити. Тя полагаше всички усилия, за да се грижи за своя самотен работодател. Елфрида намери чайника, напълни го с вода и го включи. Тя се обърна към Оскар, който се беше навел към утешителната топлина на печката:
– Бих искала да умея да говоря, да съм остроумна и да знам какво да ти кажа. Но не съм, Оскар, съжалявам. Щеше ми се да бях разбрала по-рано. Щях да дойда по-рано, веднага щях да дойда от Корнуол и щях да бъда тук поне за погребението.