Оскар взе един стол и седна на масата. Докато тя говореше, той подпря лакти на масата и зарови лице в дланите си. За миг тя си помисли, че плаче. Чу само себе си как продължава да говори:
– Нямах никаква представа. До днес.
Той бавно отдръпна длани от лицето си и тя видя, че не беше плакал, но очите му бяха изпълнени с толкова голяма мъка, която беше по-лоша и от сълзите. Той каза:
– Щях да ти съобщя, но нямах представа, къде си.
–Защото не мислех, че ще се наложи да знаеш къде съм. - Тя си пое въздух. - Оскар, знам какво е загуба и мъка. През цялото време, докато Джимбо беше толкова болен, знаех, че ще умре, че няма да се възстанови. Но когато наистина умря, бях съвсем неподготвена за мъката и за ужасната празнота. И знам, че това, което аз преживях тогава, е само една малка част от това, което ти преживяваш сега. И няма нищо, което бих могла да направя, за да ги помогна и да те облекча.
– Нали си тук?
– Ако ти се говори, мога да слушам.
– Още не.
– Знам, прекалено рано е, прекалено скоро.
– Свещеникът дойде веднага след катастрофата. Прекалено скоро, след като бях научил, че Глория и Франческа са загинали. Опита се да ме утеши, спомена Бога, а аз се питах дали е на себе си. Веднъж ти ме попита дали съм вярващ, и не мисля, че успях да отговоря на въпроса ти. Знаех само, че моята музика, моята работа, моите хора означаваха за мен повече, отколкото църковните догми. „Те Деум“. Помниш ли първия ден, когато се срещнахме пред църквата и ти каза, че особено ти е харесал аранжиментът на „Те Деум“. Думите и музиката ме изпълваха с добрина и може би с вечност. „Възхваляваме те, Господи, признаваме, че си наш Господ, цялата земя ти се покланя, вечни Отче.“ Гръмотевичната музика на органа. Докато свирех на органа и натисках педалите, чувах гласовете на момчетата да се издигат до тавана. Тогава наистина вярвах. Тогава знаех какво е вяра, която не може да бъде разколебана.
Той замълча. Тя почака малко и каза:
– А сега, Оскар?
– Това беше свързано с Бога. Но не мога да вярвам в Бог, който ще ми отнеме Франческа. Затова отпратих свещеника. Той си тръгна доста смутен.
Елфрида изрази съчувствието си:
– Горкият човек!
– Ще го преживее, няма съмнение. Чайникът ври.
Това беше желано прекъсване. Елфрида се зае да намери кана и чай и да налее врящата вода. Намери чаша и за себе си и занесе всичко на масата. После седна с лице към Оскар точно както бяха седели в онзи ден преди цяла вечност, преди тя да замине за Корнуол, в нейната малка къща в Пълтънс Роу, и Оскар имаше градинска кал по ботушите си.
– Харесваш чая силен, нали?
– Да, силен и много черен.
Тя си наля чай в своята чаша и го остави в чайника да се запарва. Тя каза:
– Хектор ми каза за синовете на Глория и къщата. За това, че искат да я продадат.
– Те смятат, че трябва да отида да живея в „Прайъри“. Викторианско имение, превърнато в старопиталище.
– Няма да отидеш там.
– Признавам, че не бих искал.
– Какво искаш да правиш?
– Бих искал да ме оставят да си ближа раните, но не могат да ме оставят тук, защото Джил и Крофърд искат да се махна, за да могат да обявят къщата за продан, колкото се може по-скоро.
– Жестоки са. - Елфрида му наля чай, черен като мастило, и побутна чашата към него.
Той посегна към чашата, добави малко мляко и отпи. Тя каза:
– Хектор Маклелън сподели с мен предложението си.
– Подозирах, че ще ти каже.
– Толкова лоша ли е тази идея?
– Елфрида, това е лудост.
– Не виждам защо мислиш така.
– Тогава ще ти кажа защо. Защото Съдърланд е на другия край. И аз не съм стъпвал там петдесет години. Въпреки оптимизма на Хектор няма да познавам никого. Къщата ще бъде полупразна, тя не е била обитавана седмици наред. Аз не съм домашно животно, няма да знам как да я направя обитаема. Кой ще ми помогне?
– Госпожа Снид.
– Елфрида!
Това прозвуча като укор, но Елфрида настояваше:
– Толкова ли е отдалечена? Твоята къща, искам да кажа.
– Не, намира се в средата на Крийгън, малкия град.
На Елфрида това й се стори много подходящо.
– Ужасна ли е?
–Ужасна? - повтори той - Не, просто е голяма кубична викторианска къща, която не се отличава с нищо. Всъщност дори не е и грозна. Но не е благословена с някакви специални характеристики. Има градина, но в средата на зимата това не е кой знае каква утеха.
– Зимата ще свърши.
– Просто не мога да си представя какво ще правя там.
– Но едно нещо е сигурно, Оскар. Не може да останеш тук. И ще идеш в „Прайъри“ само през трупа ми. Затова трябва да измислиш някакви възможни алтернативи. Можеш да дойдеш да живееш с мен в Пълтънс Роу. Но както знаеш, там едва има място за мен и Хорацио. Къщата е малка.