Оскар изобщо не коментира това щуро предложение.
– Мислех, че ще се върнеш в Лондон - продължи тя, - но Хектор каза, че не искаш.
– Прав е.
– Шотландия - каза тя замечтано - Съдърланд. Поне ще е свежо начало.
– Аз съм на шейсет и седем и в момента не съм в състояние да започна каквото и да било. И макар че не мога да понасям да разговарям с някого, все още се страхувам да бъда сам. Самотен. Да си сам, е най-лошото, празни стаи. Дори преди да се оженя за Глория, край мен винаги имаше хора - колеги, хористи, ученици. Жива компания. Животът ми беше пълен.
– Пак може да бъде.
– Не.
– Напротив, Оскар, може. Знам, че няма да е същото, но имаш толкова много да дадеш на хората. Щедър дух. Не бива да го пропиляваме.
Той се усмихна.
– Да го пропиляваме? Ние?
– Грешка на езика. Имах предвид теб.
Оскар беше изпил чая си. Той посегна към каната, наля си още, чаят беше още по-тъмен от преди и немного привлекателен.
– Да предположим, че отида в Шотландия. Как ще пътувам дотам? Толкова е далеч!
– Има самолети и влакове.
– Бих искал колата си.
– Тогава отиди с нея. За никъде не бързаш. Направи го на етапи - Елфрида замълча, защото не можеше да довърши изречението. Представата за това, как Оскар тръгва сам на такова пътуване в непознато място, я изпълни с отчаяние. До него трябваше да бъде Глория, да участва в карането. Франческа на задната седалка с компютърната й игра и непрекъснатото й бърборене, а в багажника на голямата кола - двете лаещи пекинезчета, включени във ваканцията, заедно с чантата за голф и въдиците...
Няма ги. Мъртви са. Не могат да се върнат обратно.
Той усети мъката й, хвана ръката й.
– Трябва да бъдеш смела, Елфрида, иначе ще се разпадна.
– Опитвам се, но не мога да понеса мъката ти.
– Да предположим, че обсъдим твоята идея. Да предположим, че отида. Карам до Шотландия. Съдърланд. Ако предприема това пътуване, ще дойдеш ли с мен?
Тя замълча. Не можеше да измисли какво да каже. Погледна го в лицето, чудейки се дали е чула добре. Дали той наистина правеше това забележително предложение? Или просто, нейното въображение, объркано от шока и тъгата, си го беше съчинило.
– Да дойда с теб?
– Защо не? Не е толкова лоша идея. Да отидем заедно. Все някак ще стигнем дотам. Ще вземем ключа от майор Биликлиф, ще намерим моята къща, ще заживеем в нея и ще прекараме зимата там.
– Коледа ли?
– Не Коледа, не и тази година.
– Толкова ли ще е лошо?
– Много на север е и дните ще бъдат кратки, а нощите - дълги и тъмни, пък и аз няма да бъда много добра компания. Но напролет може би ще бъда по-силен. Ще е минало време. Тук, както ясно ти го изрази, нямам бъдеще. Джил и Крофърд искат къщата и аз трябва да я оставя на тяхно разположение, колкото се може по-бързо.
– А моята къща, Оскар? Какво да правя с моята малка къща?
– Дай я под наем. Или я затвори. Ще бъде в безопасност. Сигурен съм, че съседите ти ще я пазят.
Той сериозно мислеше това. Наистина я питаше дали иска да тръгне с него. Той искаше нейната компания. Имаше нужда от нея.
От нея, Елфрида. Ексцентрична, неорганизирана, вече не и красива и дори малко повехнала. И шейсет и две годишна.
– Оскар, не съм сигурна, че съм подходяща за това.
– Подценяваш се. Моля те, ела, Елфрида, помогни ми.
Докато чакаха Оскар да се върне от оранжерията, тя бе попитала Хектор: „Как мога да помогна?“. И сега получи отговор на този въпрос от самия Оскар. Тя през целия си живот е била импулсивна. Вземаше решения бързо, без да се замисля за бъдещето, и колкото и странни да бяха, никога не бе съжалявала. Връщайки се назад във времето, разбра, че съжалява само за пропуснатите възможности - или защото се бяха появили в неподходящ момент, или защото си беше твърде плаха, за да ги осъществи. Пое си дълбоко въздух:
– Ще дойда.
– Добро момиче.
– Ще дойда заради теб, Оскар. Но и заради Глория. Никога няма да забравя нейната доброта и щедрост към една непозната. Вие с Глория и Франческа бяхте първите ми приятели, когато дойдох в Дибтън...
– Давай, продължавай.
– Срамувам се. От колко време говорим и за пръв път споменавам имената им. В Корнуол говорех непрекъснато за вас. Разказвах за Джефри за всички вас. Казах му колко добри сте били към мен, когато отидох да пазарувам, купих на Франческа книга. И почти купих картина за вас с Глория. Но след това си помислих, че Глория няма да я хареса.
– Щеше ли да хареса на мен?
– Не знам. - В гърлото й се надигна буца и й беше трудно да говори. Тя плачеше и усещаше как устата й трепери, но сълзите, които се търкаляха по бузите й, бяха сълзи на облекчение, топли, влажни. „Старите хора изглеждат ужасно, когато плачат“, си каза. Опита се да изтрие сълзите си с пръсти.