– Около трийсет години. Петнайсет от тях въртях бар на плажа, но прекратих, преди да стана пълен алкохолик. Преди това имах имот в Шотландия. Наследих го от пестеливия си баща, който нямаше намерение да плаща данъци и след смъртта си.
Сам усети слаб интерес и попита:
– Какъв имот?
– Доста голям - ферми, земя, такива неща. Викторианска къща, лов, риболов.
– Живяхте ли там?
– Опитах се, но зимите по тези земи не са за подценяване и за да можеш да се насладиш напълно на живота по ония далечни места, трябва да имаш малко капитал. По времето на баба ми и дядо ми всичко беше наред. В имението живееха служители и персонал, готвачи, градинари, които се трудеха срещу невероятно ниски заплати. Но когато аз отидох там, само отоплението струваше цяло състояние. Да не говорим за това, че... - той повдигна вежди и се усмихна хитро, - да не говорим за това, че не ни беше много добре там. Първата ми съпруга беше вманиачена на тема гости и се стараеше винаги да пълни имението Коридейл с нощуващи посетители. Обичах да казвам, че тя си отглежда гости така, както другите хора си отглеждат мишки. Винаги имаше храна като за цяла армия и напитки като за армия от пияници. Незабравимо време.
Докато говореше, припомняйки си явно безметежното минало, Хю поглаждаше копринената си вратовръзка и си играеше с нея, като я прокарваше между пръстите си.
– Разбира се, те не можеха да останат завинаги. Тогава Елейн избяга с един търговец, след което нямаше много смисъл да оставам там. Освен това половината от прислугата напусна и банковият представител започна да издава неприязнени звуци.
Сам слушаше тази история, изпитвайки смесени чувства на раздразнение и състрадание. Пред него беше един мъж, който беше получил съкровище на поднос и го беше разпилял безцелно. Трудно беше да усети съчувствие, но заради осанката си Хю изглеждаше като тъжен персонаж.
– Затова продадох повечето неща и това беше - преместих се в Барбадос. Най-хубавото нещо, което някога ми се бе случвало.
– Продадохте го? Просто така?
– Не, не наведнъж. На парцели. Фермата я купи наемателят й, една-две къщи ги купиха верни стари наематели, които живееха в тях, а каквото остана - къщата, конюшните и останалата земя, го продадох на една хотелска верига, която притежава редица хотели и провинцията. Нали се сещате, нещо от рода на „Предлагаме риболовни принадлежности“, „Ястия от дивеч“.
Хю пресуши последните капки джин и тоник и се загледа замислено в празната си чаша.
– Да ви налея ли второ питие? - попита Сам.
Хю се развесели:
– Чудесна идея. Не прекалявайте с тоника.
Сам взе чашата от ръката му и Хю извади отново табакерата си. Докато приготвяше напитката, Сам попита:
– Колко време ще останете в Лондон?
– Колкото се може по-малко. Пристигнах със самолет преди четири дни, в сряда тръгвам за Ница. Там имам една стара приятелка - Моди Пийбоди. Може би я познавате. Не? О, благодаря ви, много сте любезен. Моди е стара моя позната от ранните ми дни в Барбадос. Американка. Богата като Крез. Има невероятна вила на един от хълмовете над Кан. Ще прекарам Коледа с нея, а също и Нова година. След това се връщам в Барбадос.
Сам се върна на мястото си край камината.
– Изглеждате много организиран.
– Не се оплаквам. Опитвам се да правя най-доброто, на което съм способен. Но съм малко самотен, живея сам. Нямах много успех в брака и това ми струваше много. Бившите ми съпруги искаха голямо парче от пая. Почти целия.
– Имате ли деца?
– Не, нямам деца. Боледувах от заушка, когато бях в Итън, и това ме лиши от възможността да имам поколение. Срамота! Би ми харесала идеята някой да се грижи за мен на стари години. В интерес на истината нямам много роднини. Остана ми само баща ми, но не сме много близки. Той много се разгневи, когато продадох имота, но не можеше да направи нищо по въпроса. Имам и братовчед, много скучен човек. Живее в Хемпшър. Опитах се да му се обадя, но не ми отговори.
– Къде живее баща ви?
– В усамотено и комфортно състояние в голямо жилище близо до Албърт Хол. Още не съм му се обадил. Отлагам го. Вероятно ще го посетя, като се върна от Франция, просто от учтивост. Нямаме много общи теми.
Сам изпита известно облекчение, когато Джейни и Нийл се върнаха. Джейни очевидно беше приключила с готвенето, защото беше свалила домакинската престилка. Тя изглеждаше много радостна, прекоси стаята, без да се бави, прегърна го и го целуна звучно:
– Нийл ми каза за новата ти работа. Много съм развълнувана. Нали нямаш нищо против, че знам? Истинско предизвикателство. Страшно се радвам за теб. Не мога да си представя нещо по-интересно, което да предприемеш.