– Непременно ще погледна къщата, благодаря. Но, разбира се, нищо не може да стане официално без съгласието на братовчед ви.
– Разбира се, никакви скрити сделки. Всичко ще се обсъди и ще се реши открито. Но предложението е много изгодно.
Настъпи тишина. После Джейни каза:
– Какво невероятно съвпадение. Сигурна съм, че това е знак. Чудесен знак. За това, че нещата се движат в правилната посока и че всичко ще се нареди добре. Нима това не е причина да празнуваме? Сам ни донесе бутилка шампанско. Защо да не я отворим и да не вдигнем чаши за Сам, Мактагърт и щастливите дни в новата къща.
– Великолепна идея - съгласи се Хю. - Но ако нямате нищо против, аз бих предпочел още един джин с тоник.
КЕРИ
Тази нощ Кери сънува Австрия и Обербойрен. В съня й небето беше наситеносиньо и снегът искреше силно, всяка ледена снежинка беше като скъпоценен камък. Тя се спускаше по празната писта. Летеше надолу по белите полета, които изглеждаха безкрайни. Виждаха се тъмни борове и пистата минаваше между тях, а Кери беше сама. А когато мина между боровете, изведнъж осъзна, че не е сама, защото надолу по пистата видя друг самотен скиор - тъмен силует, който се отдалечаваше от нея надолу по хълма, танцувайки върху ските. Знаеше, че скиорът е Андреас, и искаше да извика да я изчака. Извика го по име: „Андреас, чакай! Позволи ми да дойда при тебе. Нека да се спускаме заедно “. Чу как вятърът отнася гласа й, чу и звука на ските върху отъпканата писта. „Андреас!“ Но него го нямаше. После стигна до едно възвишение и видя, че я е чул и че стои долу и я чака. Беше се обърнал, облегнат на щеките, и гледаше нагоре, наклонил глава, а тъмните му очила бяха над челото.
Той се усмихваше. Бели зъби върху силно почернялото лице. Може би спускането му беше примамка. Андреас. Тя стигна до него и спря и едва тогава видя, че това не е Андреас, а съвсем друг мъж - с вълча усмивка и жестоки сурови очи. И небето изобщо не беше синьо, а бе покрито с буреносни тъмни облаци. И тя се изплаши.
Събуди се от страх. Отвори очи в тъмнината. Можеше да чуе как сърцето й бие учестено. Объркана, видя част от непокрития прозорец и уличните светлини. Беше не в Австрия, не в Обербойрен, а в Лондон. Не беше в своя миришещ на бор апартамент с тераса пред прозорците. Беше в Пътни. В стаята за гости в апартамента на своите приятели Сара и Дейвид Лъмри. Небето не беше снежно и обсипано със звезди. Непрекъснато ръмеше сив дъжд. Сънят отмина. Андреас, който всъщност никога не й бе принадлежал истински, изчезна. Всичко свърши.
Тя протегна ръка и намери часовника си върху нощното шкафче. Шест часа сутринта. Шест часа, тъмна декемврийска сутрин.
Празното легло беше самотно. Тя беше завладяна от физически копнеж по Андреас, от отчаяна нужда от Андреас. Искаше той да бъде там и мускулестото му тяло да бъде близо до нейното. Да бъдат заедно както преди - загърнати в пухената завивка и блаженството в голямото резбовано легло под извитата арка на гредите. Тя се обърна настрани и потърси топлина и утеха в собствената си прегръдка. „Всичко ще е наред. Сега съм като болна, но ще оздравея.“ Тя затвори очи, зарови лице във възглавницата и заспа отново.
Събуди се пак в девет часа и забеляза, че мрачното зимно утро започва да се прояснява. Сигурно Дейвид и Сара вече бяха излезли на работа и тя знаеше, че е сама в дома им. Тук беше вече една седмица и не беше направила кой знае какво за това време. Не се беше срещала с никого, не беше предприела стъпки да си намери нова работа. Сара и Дейвид проявяваха безкрайно разбиране. Бяха я оставили на мира и единствената й връзка с нейното семейство беше това, че се обади на баща си в Корнуол и проведе дълъг и утешителен разговор с него, продължил почти час.
–Ще се обадиш на майка си, нали? - попита той и тя му обеща, но постоянно си намираше причини да отлага обаждането. Все пак една седмица беше много време и тя знаеше, че не може да отлага повече. Днес, тази сутрин, щеше да се обади на Доди. Щеше да й каже: Изненада! Върнах се. Тук съм, в Лондон.
И щеше да има учудване и обяснения, и извинения и след това щяха да се уговорят да се срещнат. Тя не се страхуваше от това, но и не очакваше с голямо нетърпение срещата с майка си и със сестра си Никола. Знаеше, че имат да й казват много неща и че нито едно от тях нямаше да бъде добра новина. Но кръвта вода не става и колкото по-скоро свършеше това задължение, толкова по-добре.
Тя стана от леглото, облече си халата и слезе долу. Кухнята беше подредена и блестеше. Сара беше отлична домакиня, въпреки че работеше на пълен работен ден. Тя дори беше намерила време да й напише бележка и я беше подпряла на цветето в средата на масата.