„Ще го носиш вечно - каза й той - и винаги ще изглеждаш блестящо.“
Денят тогава беше студен и снежен и се разходиха по улиците ръка за ръка, влязоха в „Захер“ и обядваха там заедно, и...
„Недей да мислиш за това!“
Доди я чакаше. Отвори вратата почти веднага и справяйки се с нейонната ключалка, я разтвори широко.
– Кери!
Майка й не се бе променила. Не изглеждаше нито по-стара, нито по-слаба, нито по-дебела. Дребничка, в добра форма, с тъмна, безупречно фризирана коса и бял кичур, който беше съвсем естествен и предизвикваше толкова завист. Беше облякла вталено вълнено костюмче, полата й беше според модата до коленете, а обувките и бяха украсени с квадратни златни катарами. Беше все още хубава жена, в разцвета на годините си. Само устата й я издаваше. Само устата я беше оформила в изражение на постоянно недоволство. Винаги бяха обяснявали на Кери, че очите са огледалото на душата, но много отдавна тя бе решила за себе си, че всъщност душата показва истинския характер на човека.
Тя влезе вътре и Доди затвори вратата внимателно. Нямаше разтворени обятия, нямаше прегръдки, нямаше възклицания на майчинска радост.
– Здравей, мамо, как си? - попита тя, докато събличаше палтото. – Изглеждаш чудесно.
– Благодаря ти, скъпа, и ти изглеждаш много добре. С такъв тен на лицето, сякаш си се върнала от слънчева ваканция. Сложи си палтото там на стола. Искаш ли кафе или нещо друго?
– Не, току-що закусвах.
Двете се целунаха формално, докосвайки бузите си. Бузата на Доди беше мека и ухаеща.
– Станах чак в девет.
– Много е приятно човек да се поизлежава. Заповядай.
Тя се обърна и я поведе към гостната стая. Облаците на този зимен ден изведнъж се разпиляха и за миг стаята се изпълни с блестящо зимно слънце. Стаята беше приятна, с големи, обърнати на юг прозорци, с балкон, от който се виждаше реката. До нея, разделени с двойна врата, която винаги беше отворена, се намираше трапезарията на Доди. Кери видя махагоновата маса, шкафа със сервизите, които помнеше от детството си и които бяха взети от семейната къща в Камдън Хил. Навсякъде имаше много цветя и въздухът бе изпълнен с тежкия аромат на бели кремове.
– Къде са другите?
– Нали ти казах, Люси си е в стаята и...
– Тя май не е много общителна.
– Не. Тя е щастлива там. Има си бюрото, компютъра и малък телевизор.
В бялата мраморна камина потрепваше малък изкуствен пламък. Доди седна до нея на своя стол. Когато Кери звънна, тя четеше вестника и сега посегна към него с деликатната си ръка с розов маникюр и го остави на масичката за кафе.
Появи се облак и скри слънцето.
– Хубаво е, че дойде толкова бързо. Исках да ти разкажа всичко за тази неприятна драма, която се разви внезапно.
– А Никола?
– Ще се върне скоро.
Кери седна на стола от другата страна на бялата овча кожа пред камината.
– Къде отиде?
– В туристическата агенция.
– Ще пътува ли някъде?
– Мисля, че е полудяла. Май ти казах по телефона, нали? Запозна се с този мъж. Той е американец. Запозна се с него преди няколко седмици на някакво парти и оттогава излизат заедно.
Кери си помисли, че нещата се развиват доста добре и че по-голямата й сестра изобщо не е полудяла.
– Какъв американец? - попита предпазливо.,
– Доста представителен. Бизнесмен. Железници или стомани или нещо такова. Офисът му е в Кливланд, Охайо, където и да се намира това. Казва се Рандъл Фишер. Върна се в Америка и покани Никола да отиде и да прекара Коледа с него.
– В Кливланд? В Охайо?
– Не, има къща във Флорида. Явно винаги посреща Коледа там.
Всичко изглеждаше много разумно и Кери не можеше да разбере за каква драма става дума.
– Женен ли е?
– Казва, че е разведен.
– Тогава сигурно наистина е разведен. Запозна ли се с него?
– Разбира се. Един-два пъти тя го доведе тук и една вечер той ни покани на вечеря в „Кларидж“. Беше отседнал там.
– Значи има много пари - усмихна се Кери. - Не го ли харесваш, мамо?
– Нямам нищо против него. Той е около петдесетгодишен, не е особено привлекателен...
– Може би Никола го смята за привлекателен.
– Предполагам, че е така.
– Тогава защо си толкова опечалена?
– Мисля, че е лекомислена. Нищо не знае за него.
– Мамо, тя е на трийсет и пет години. Сигурно вече може да се грижи за себе си и ако иска да прави грешки, да ги прави.
– Не става дума за това.
– Тогава за какво става дума, обясни ми.
– Не разбираш ли, Кери? Става дума за Люси.
– Искаш да кажеш, че Люси не е поканена ли?