Кери положи усилия, за да не повиши глас:
– Никола, явно нямаш и най-малката представа, какво съм правила през тези години. Работех като завеждаща отдела за връзки с обществеността на престижна туристическа компания и всяка сутрин девет души идваха на оперативка в моя офис. Имах секретарка и собствен апартамент, но по време на сезона много често работех седем дни в седмицата. Така че, ако обичаш, не ми говори за липса на отговорност.
– Не е същото! - Никола упорито поддържаше обвинението си. - Не е същото като отглеждането на дете.
Кери се предаде:
– Ако продължаваме така, няма да стигнем доникъде.
Никола не я чу и каза:
– Ти трябва да го направиш, мамо. Трябва да се откажеш от Борнмът.
Естествено, Доди се ядоса:
– Няма да се откажа.
– Не можеш да оставиш Люси тук самичка.
– И защо точно аз да правя жертвите?
Изведнъж Кери разбра, че не може повече да слуша тази безсмислена размяна на реплики. Всяка от тях беше се окопала в позициите си и никакви доводи не можеха да ги накарат да стигнат до разумно заключение.
– Спрете веднага! - каза тя рязко.
Изненадани, те млъкнаха. След малко Никола каза:
– Имаш ли някакво блестящо предложение, Кери?
– Не знам. Знам, че говорим за твоята дъщеря, а не за някакво куче, което трябва да отиде в кучешки пансион. Ако нямаш нищо против, бих отишла да поговоря с нея, тъй като явно тя не може да разговаря разумно нито с майка си, нито с баба си.
– Много ти благодаря.
– Къде е стаята й?
– До кухнята - Никола направи жест с глава. - Там отзад.
Кери тръгна към вратата. Докато я отваряше, майка й се обади:
– Виж дали не можеш да я убедиш да бъде добро момиче и просто да замине.
Кери не отговори. Тя излезе от стаята и затвори тихо вратата след себе си.
ЛЮСИ
Фарнъм Корт беше построен по време, когато от средно заможните семейства се очакваше да имат живееща в дома прислуга. Затова всеки апартамент беше проектиран с малка и неотличаваща се с нищо особено стая за прислужницата или за усърдно трудещия се готвач. Когато Люси Уесли дойде да живее при баба си след развода на родителите си, тя получи именно такава стая и изобщо не й правеше впечатление дали е тясна и без слънчева светлина, защото това си беше нейната стая.
Прозорците с надиплена завеса от бял воал гледаха към кладенеца в средата на сградата, на дъното на който се намираше настлан с плочи двор с няколко големи сандъчета с храсти и с цветя, за които портиерът трябваше да се грижи и да ги полива. Така че на практика тя нямаше никаква гледка. Но стените бяха жълти и това създаваше илюзията за слънчева светлина. Люси си имаше своето легло, отрупано с плюшени мечета, и голяма маса с чекмеджета, на която да пише домашните, както и много етажерки за нейната огромна сбирка от книги. Компютърът й беше на масата, имаше няколко лампи и малък телевизор, а върху синия мокет беше постлана овча кожа. Когато нейните съученички й идваха на гости, винаги изказваха шумно възхищението и завистта си главно поради това, че стаята принадлежеше само на Люси и не трябваше да я дели с някаква досадна по-малка сестра и с купища чужди притежания.
Стаята беше много подредена, защото Люси беше много подредена личност. На етажерките нейните книги стояха в красиви прави редици, леглото й беше гладко застлано, дрехите й - сгънати. В училище бюрото й беше същото. С подострени моливи и с подредени на спретната купчинка тетрадки и учебници. Веднъж в седмицата госпожа Бургес, която идваше да чисти апартамента на баба й, минаваше през стаята на Люси с прахосмукачка и пера за прах и оставяше в нея силна миризма на лавандулова полировка. Но от време на време, подтиквана от импулс на домакиня, Люси отново си почистваше стаята сама, излъсквайки огледалото на тоалетката и сребърната рамка със снимката на баща й.
Той й липсваше ужасно много. Не само като личност, но и защото тя се чувстваше като мебел със счупен крак, след като той си тръгна и цялата идея за семейство се сгромоляса, паднала настрани, изкривена и ненужна. Люси знаеше, че това не може да се поправи и че животът й никога нямаше да бъде същият. Беше на седем години, когато родителите й се разведоха. Неподходяща възраст (дали изобщо има такова нещо като подходяща възраст за развод?). Малко дете, но достатъчно голямо, за да разбира точно какво става. А именно че тъканта на живота й се беше скъсала на две и тя и майка й бяха принудени сами да съшиват парчетата, които бяха останали. Те се преместиха да живеят с баба й. И за момент Люси си беше помислила, че това ще бъде временно. Но постепенно свикна с факта, че е за постоянно. По някаква причина въпреки несъгласията и случаите на кавги, изглежда, това положение на нещата удовлетворяваше и двете жени и тъй като никой дори и не се опита да поиска мнението на Люси, тя го запази за себе си.