От време на време тя се срещаше с баща си, но новата му съпруга - Мерлин, не искаше да се ангажира и явно не проявяваше голям интерес към деца или към заварени дъщери в частност, или към каквото и да било друго освен към всепоглъщащата си работа. Иначе несъмнено щеше да си има свои деца. Тя и Майлс дори нямаха прилична къща с градина, а живееха в апартамент, и то в апартамент, в който, ако не ти се занимава да готвиш вечеря, се обаждаш по телефона и на входа ти се доставя на количка вечеря. Мерлин не беше човек, на когото можеш да довериш тайните си, и Люси усещаше, че вече не може да се доверява изцяло и на баща си, защото двамата бяха разделени по отношение на лоялността си. Понякога усещаше, че ще се пръсне, ако не намери някой възрастен, с когото да поговори. Директорката й - госпожица Максуел-Браун, беше точно такъв човек и понякога в частен разговор ясно даваше да се разбере, че ако Люси има да каже нещо, то госпожица Максуел-Браун ще бъде повече от щастлива да я изслуша. Но й пречеха въздържаността й и същата тази изтощителна лоялност. Пък и се ужасяваше от мисълта някой да я съжалява, все едно бе сираче или нещо такова. Така че настояваше:
– Всичко е наред. Добре съм, наистина.
И госпожица Максуел-Браун неохотно я оставяше да си върви.
И ето, в този петък предобед, в дванайсет без петнайсет, тя вече бе свършила с домашните си (бе приключила с тях още след закуска) и сега пишеше в дневника си, който бе дебел като малка библия, с кожена подвързия и си имаше малко катинарче с ключе. Хартията му беше гладка и дебела и беше истинско удоволствие да пишеш върху нея. Беше й подарък от Корнуол. „Честита Коледа, Люси пишеше на началната страница - от дядо ти, Серена, Ейми и Бен“.
Те никога не забравяха Коледите, рождените дни и това беше много мило от тяхна страна, защото, когато този брак се беше разпаднал, Люси беше бебе и не помнеше Джефри Сътън, а и, разбира се, никога не бе срещала Серена, нито Ейми или Бен. Понякога, когато животът наистина й се струваше тъжен, тя лежеше в леглото и си фантазираше за тях. Как я канят да им отиде на гости и да остане и - нещо още по-малко вероятно - как майка й и баба й позволяват тя да предприеме това пътуване. Беше планирала всичко в ума си. Такси до Падингтън, след това - влака и след това ще я посрещнат на едно място с палми и синьо море, ще я заведат в къща с прекрасна градина, може би близо до брега, и морският вятър ще духа през отворения прозорец на стаята й. А да бъде с Бен и Ейми, означаваше все едно да има собствен брат и сестра.
Люси пишеше всеки ден от момента, в който беше получила дневника. Това беше не толкова дневник, колкото бележник, защото в него нямаше вписани дати, а просто приятни празни страници, което означаваше сам да си напишеш датата и след това събитията от деня. Понякога нямаше много за писане, но в други дни, ако беше ходила на кино или на концерт с класа, имаше много неща и тя изпълваше две-три страници. Много обичаше да пише с най-хубавата си писалка върху дебелата кремава хартия. Всичко, което й служеше за писане - бележниците, хартията, писалките, миризмата на мастило, всичко това й беше слабост. Книжарниците бяха любимите й магазини и тя рядко излизаше от тях, без да си купи поне кутийка цветни кламери, пакет пощенски картички или нов тънкописец с червено мастило.
Тя написа: „Тази сутрин мама отиде в туристическата агенция. Излезе веднага след закуска. Двете с баба почти не си говорят заради Коледа и Борнмът и Флорида. Бих искала да разберат колко мразя Флорида. Човек не може да плува по цял ден в басейна, а и не харесвам Рандъл чак толкова, нито пък обичам сладолед или да гледам видеофилми“.
Дневникът можеше да послужи като довереник, но ако можеше да разговаря с някого, щеше да е по-добре. Тя остави писалката и погледна сивото утро над белите завеси от бял воал. Сети се за Кери, по-малката сестра на майка й и нейна блестяща леля. Кери щеше да бъде идеален събеседник, защото разговаряше с нея като с възрастна и винаги беше готова да направи нещо вълнуващо и неочаквано. Преди да изчезне в Австрия, без повече да се върне, Кери беше спасителката на Люси. Тя винаги й правеше специални подаръци, като например посещението в операта за представлението „Неопазената дъщеря“ или разходки до Кю в топлите пролетни дни. Кери можеше да направи дори националния исторически музей забавен и интересен. Веднъж бяха слезли надолу по реката с кораб чак до Тауър Бридж и обядваха на борда. От там, гледаха към водата, с кулите, облени в слънчева светлина, цял Лондон изглеждаше непознат, като чуждо място.