Тя отново взе писалката: „Не бих имала нищо против да прекарам Коледа заедно с татко и Мерлин, но те ще пътуват на ски ваканция. Мерлин казва, че са се уговорили отдавна. Сигурна съм, че татко щеше да се откаже, но, разбира се, тя няма да му позволи. Не разбирам какво толкова специално има в Коледа и защо всички вдигат толкова шум. Както и да е, днес следобед отивам на кино с Има Форбс и след това ще се върна с нея за вечеря“.
Докато Люси си пишеше домашните и после пишеше в дневника си, зад затворената врата баба й живееше своя подреден живот. От време на време Люси чуваше телефона да звъни и баба й да говори тихо, а преди около час някой звънна на вратата и влезе и докато довършваше домашното по френски, Люси чуваше тихи гласове в гостната, която се намираше в края на коридора. Тя нямаше представа, кой е дошъл, а и не я интересуваше кой знае колко. Някоя скучна приятелка на баба й. Но сега чу скърцането на качващия се асансьор и след това - щракането на ключа във входната врата и разбра, че майка й се е върнала от туристическата агенция.
Най-ужасното беше, че макар да настояваше, че няма да замине за Флорида, Люси не можеше да бъде сигурна дали в отчаянието си майка й нямаше да запази два самолетни билета и тя, ще не ще, да бъде принудена да замине с нея. В края на краищата, когато си на четиринайсет, не можеш да направиш кой знае какво, освен да се мусиш две седмици, да мразиш всяка секунда от пътуването и така да го развалиш за всички останали. Тя умееше това много добре и майка й знаеше, че е така, но въпреки всичко тази ужасна възможност оставаше. Люси вдигна глава като ловджийско куче, за да улови звуците, но стъпките отминаха вратата й и слязоха надолу по коридора към хола. Вратата се отвори и после се затвори. Отново се чуха гласове. Тя затвори очи и й се искаше да може да запуши и ушите си.
Утехата не беше голяма, но третият човек, който и да беше, щеше да предотврати още един скандал, поне засега. Тя чакаше да види какво щеше да стане, но пет минути не се случваше нищо След това вратата на хола се отвори и се затвори и нечии стъпки наближиха стаята й. Люси затвори дневника си и се облегна на него, обръщайки глава към дръжката на вратата. Дали майка й не идваше да сподели последните новини относно плановете за Флорида? Изведнъж Люси отмаля от напрежение. Но тогава на вратата се почука леко и тя разбра, че не е майка й, защото тя никога не чукаше, а просто влизаше, нарушавайки личния й периметър и прекъсвайки заниманията й.
Когато някой чукаше, госпожица Максуел-Браун винаги извикваше: „Влез!“. Но преди Люси да каже нещо, вратата бавно се отвори и се подаде една глава.
– Преча ли?
Тя се усмихваше. Не беше майка й, не беше баба й, не беше някоя скучна приятелка на баба й, а беше... Кери. Кери? Тя тъкмо се беше сетила за Кери и ето че Кери беше тук, на вратата, а не в Австрия, където според Люси живееше славния живот на ски ваканциите и луксозните хотели. Кери. Преди косата й беше дълга, а сега беше къса. Кери беше много слаба, със слънчев загар и бе точно толкова висока, колкото я помнеше.
Кери. Люси онемя. Нямаше думи. Изпита смесица от емоции. Удивление и невярваща наслада, че това прекрасно и неочаквано събитие се случва в действителност. Кери. Почувства как топлината на удоволствието пропълзя по бузите й. Такива неща не се случваха често и тя не можеше да измисли какво да каже. Инстинктивно искаше да скочи на крака и да се хвърли в прегръдките на Кери, но може би Кери щеше да сметне това за много детинско. Може би.
– Не ме зяпай така. Това съм аз, Кери.
Люси бавно се изправи:
– Боже мой!
Кери влезе в стаята и тихо затвори вратата след себе си.
– Изненадана ли си?
– Да, нямах представа. Отдавна ли си тук?
– От около час. Разговарях с мама.
– Не, имах предвид в Лондон.
– От една седмица.
– Не знаех.
– Никой не знаеше. Няма значение, сега знаеш.
Тя се наведе и целуна Люси по бузата. Ухаеше невероятно.
– Пораснала си. Глупаво е да го кажа. Преди се навеждах повече, за да те целуна. - Тя се огледа. - Каква хубава стая! Преди беше много мрачна. И колко е подредена! Да не си правила пролетно почистване?
– Не и днес. Баба подреди стаята така, но ми позволи да избера цветовете.
– Идеална е. Толкова слънчева.
Имаше малко синьо кресло до леглото и Кери седна в него, като опъна дългите си крака, обути в кожени ботуши, и ги кръстоса.
– Пишеш ли нещо?
– Да, домашните.
Люси взе дневника си, прибра го дискретно в едно чекмедже и седна отново, завъртайки канцеларския си стол така, че да е с лице към леля си.