– Кога пристигна?
– Нали казах. Преди седмица. Щях да ви съобщя за това, но всичко беше малко неочаквано.
– Колко време ще останеш?
– Неопределено. Напуснах работата си в Австрия. В момента съм и бездомна, и безработна. Но това няма значение. Как са нещата при теб?
Люси вдигна рамене:
– Нормално.
– Изглежда, се надига някаква криза. Или вече се е надигнала.
– Горкото дете. Сигурно се чудиш какво ще се случи в бъдеще.
Кери имаше прям характер и Люси беше благодарна за това.
Кери никога не избягваше неудобните въпроси и без заобикалки стигаше до същината на всеки проблем. Внезапно Люси се почувства много по-добре и дори намери сили да попита:
– Мама не е купила два билета за Флорида, нали?
– Щеше ли да си против това?
– Ужасно много.
Кери се засмя:
– Не се безпокой, ще пътува сама. Така че ти спечели тази малка битка. Положението трябва да е било доста напрегнато.
– Мислиш ли, че е глупаво от моя страна, че не искам да ходя с нея?
– Не, мисля, че си абсолютно права. Ще се чувстваш неловко. Много по-добре е Никола да е самичка, но от това произтичат проблеми.
– Коледа ли имаш предвид?
– Не, не Коледа, а теб. Какво искаш да правиш? Сигурно никой дори не те е и попитал.
– Никой.
– Предложих да отидеш при баща си, но очевидно той и Мерлин планират ски ваканция с много свои приятели.
– Не бих искала да съм с тях. Мерлин не ме харесва много, а и аз не мога да карам ски, така че няма да е много забавно.
– Нямаш ли някоя съученичка, чиято майка би искала да си с тях?
Люси се засрами малко, защото нямаше. Разбира се, че имаше съученички, и то много, но никоя не беше специална и никоя нямаше такава майка. Ема Форбс беше най-близката й приятелка, но майка й беше издателка на списание и почти винаги бързаше за заседания. Люси я познаваше бегло. Ема сигурно беше невероятно независима и организираше собствения си социален живот с помощта на ключ и шведска гувернантка. И досега въпреки смеха и шегите им и времето, прекарано заедно, тя изобщо не беше споменала каквото и да е за Коледа.
Кери чакаше. Тъмните й очи гледаха Люси и бяха изпълнени с доброта. Люси каза:
– Мислех, че може би ще мога да отида в Корнуол при дядо, но никога не съм била там и дори не си го спомням, а и не познавам Серена, нито Бен или Ейми. А и баба винаги беше против него и не говореше за тях. Дори не споменаваше имената им. Но си мислех, че ако не намери друга възможност, може и да ме пусне.
– Би ли искала да отидеш там?
– Да, мисля, че да. Просто никога не съм била. - Гласът й потрепери. - Но може би и те няма да ме искат.
Кери каза:
– Мисля, че това е чудесна идея и един ден трябва да отидеш при тях. Но не и на тази Коледа, защото говорих с Джефри по телефона, когато се върнах от Австрия, и знам, че къщата им е препълнена. Тя бездруго не е голяма и сега ще бъде натъпкана до тавана с гости.
Надеждата умря.
– Е, няма значение.
– Но някой ден трябва да отидеш. Например напролет. Много ще им хареса, а и ти ще ги харесаш, всички. Значи трябва да измислим нещо друго.
„Да измислим“ - това означаваше много.
– Да измислим?
– Да. Ние двете. Ти и аз. Сирачетата на бурята. Трябва да измислим какво ще правим.
– За Коледа ли?
– Разбира се, че за Коледа.
– В Лондон ли?
– Мисля, че в Лондон ще е скучно, не смяташ ли? Трябва да отидем някъде.
– Къде?
Този въпрос, изглежда, нямаше отговор. Те се спогледаха. Кери се изправи, отиде до прозореца, дръпна бялата завеса и погледна надолу в безрадостното дворче, което се намираше три етажа по-надолу.
– Имам идея. Току-що ми хрумна. - Пусна завесата, обърна се и дойде да седне на края на бюрото. - Чувала ли си за Елфрида Фипс?
Люси поклати глава, питайки се какво щеше да последва.
– Тя е невероятна. Братовчедка е на Джефри. Баба ти не можеше да я понася, защото малко е дива и авантюристка. Актриса е. И винаги имаше много приятели и съпрузи. Те никога нямаха нищо общо и баба ти никак не я одобряваше. Но аз винаги съм я обичала и когато бях в Оксфорд, се срещахме с нея и бяхме страхотни приятелки.
– На колко години е?
– О, много е стара. Над шейсетте. Но е по-забавна от всички други.
– Къде живее?
– Преди живееше в Лондон, но нейният... Не й беше съпруг, но тя го обожаваше... Той почина и тя се премести в провинцията. Преди много, много години беше болна след операция и аз се грижех за нея, докато оздравее. Оттогава поддържаме връзка. Сега живее в малко село в Хемпшър. Каза, че къщата й е много мъничка, но ще има място за теб и мен. А дори и да няма, Елфрида ще направи място. Идеята ми не е ли прекрасна, какво ще кажеш? Да опитаме ли?