– Ние, двете?
– И Елфрида.
– За две седмици ли?
– Разбира се.
– И тя няма да има нищо против?
– Мога да заложа и последния си долар, че ще се съгласи.
– Как ще я попитаме?
– Ще й се обадя, имам телефонния й номер.
– Сега ли?
– Не, не сега. Когато се върна в Пътни. Не искаме другите да знаят за нашите планове, докато не са сто процента сигурни, нали? Ще им го представим като свършен факт.
– А ако тя не може да ни приеме за Коледа?
– Не бива да мислим толкова негативно. Трябва да сме положителни. Засега не казвай нищо на никого. Това ще е нашата тайна.
Кери дръпна нагоре ръкава на кашмирения си пуловер и погледна часовника си.
– Боже, почти един часа е. Умирам от глад. А ти? Баба ти каза, че ще ни направи супа и пастет, но не съм сигурна, че това ще ме нахрани. Защо да не ви поканя и трите на обяд? Има ли някъде наблизо приятно евтино място?
– „Розети“, на пет минути пеша.
– Италианско ли?
– Спагети и други такива.
– Любимата ми храна. Какво ще кажеш? Да отидем ли при нашите майки и да им кажем, че ги каним?
Люси си спомни за Ема.
– Днес следобед съм на кино с една приятелка. Трябва да се срещнем в два и половина.
– Как ще отидеш дотам?
– С метрото.
– Няма проблем. Ще обядваме и след това ще ти поръчам такси. Няма да закъснееш.
Нещата се развиваха все по-добре. Обяд в ресторант, после такси. Люси се запита дали Кери не е богата, след като се е върнала от Австрия. Изглеждаше богата в хубавите си дрехи, с блестящата си къдрава коса и безупречния си грим. Също като някоя от известните манекенки, които позираха облечени в кожи по лъскавите страници на любимото списание на баба й „Вог“. Люси се почувства така, сякаш изведнъж бе прекрачила от тъмен и студен ъгъл в топлината на ярко слънце. Изпита облекчение. Вече не се тревожеше, защото Кери беше тук, добре настроен човек, който щеше да уреди всичко. За неин ужас чувствата й напълниха очите й с неуместни сълзи и тя усети как лицето й се сбръчква в бебешка гримаса.
– О, Кери!
– Ей, недей да плачеш. Няма защо да плачеш. Ще си прекараме чудесно.
И тя разтвори ръце и Люси се облегна на леля си, притисна бузи в мекия кашмирен пуловер, усещайки парфюма й. Да, тя наистина беше тук. За късмет, преди да се отронят, глупавите й сълзи се сдържаха и тя успя да си намери кърпичката и да издуха силно носа си.
– Съжалявам.
– Няма за какво. Измий си лицето и си намери палто, а аз ще отида да им кажа добрата новина.
– Само за обяда, нали?
– Само за обяда. Няма да казваме нито дума за другите ни планове, докато не са сигурни. Ще бъдат тайна. Моя и твоя.
Тя намери Доди в малката кухня. Опитваше се немного убедително да организира обещания обяд. Беше започнала да подрежда масата и тъкмо се канеше да отвори една консерва със супа.
– Не я отваряй! - каза Кери.
Доди се стресна и се обърна:
– Защо?
Тя не се чувстваше на мястото си в кухнята. Беше облечена в спретнатите си официални дрехи, прическата й беше безупречна.
Дори не си бе сложила престилка и държеше консервата на една ръка разстояние, сякаш отварачката можеше да я ухапе.
– Защото ще излезем навън да обядваме. Аз ви каня. С Люси решихме, че можем да се поглезим малко. Тя предложи някакво място наблизо, което се казва „Розети“. Имаш ли нещо против?
– Ами, не. - В гласа на Доди се усети съмнение. - Мислех, че се разбрахме да ядем супа с пастет тук.
– Права си, така беше. Но нещата се променят.
– Почти един часа е. Дали ще намерим маса.
– Защо не? Искаш ли да им се обадиш. Знаеш ли им номера?
– Мисля, че го имам.
– Тогава им се обади и остави супата за вечеря. Къде е Никола?
– В гостната.
– Цупи ли се?
– Не, възхищава се на себе си.
– Хайде да сключим договор. По време на обяда няма да говорим за Флорида. Люси се е наслушала достатъчно
– Аз също.
Кери завари Никола седнала в едно кресло да прелиства страниците на „Харпърс енд Куин“, което беше купила на път за вкъщи.
– Да не планираш нови тоалети за Флорида?
Никола затвори списанието и го пусна на пода.
– Знам какво мислиш, Кери. И изобщо не ми пука.
– Защо да ти пука? И защо да не отидеш, щом искаш?
– Наистина ли мислиш така?
– По-добре, отколкото да останеш тук, да се караш с другите и да им се сърдиш.
– Много ти благодаря.
– Ох, Никола! - Кери седна на страничната облегалка на дивана. - Хайде да сключим примирие. Ще отидем да обядваме навън. Това ще ни развесели. И няма да говорим за Флорида, Борнмът или Коледа изобщо.
– Люси ли го измисли?