– Не, аз. Трябва да те поздравя за нея. Много е сладка и много приятна, нещо, което човек не може да каже за повечето четиринайсетгодишни момичета днес. Свършила си добра работа.
– Ами благодаря - Никола, обезоръжена от този коментар, си позволи бледа усмивка, но след това бързо добави: - Хич не беше лесно.
– Предполагам, че отглеждането на деца никога не е било лесно. Не мога да знам от опит. Хайде сега, приготви се. Мама се обажда в ресторанта, за да запази маса за нас. Ние с Люси ще хапнем по една голяма чиния спагети карбонара.
Над камината на майка й в златна рамка беше закачено венецианско огледало, което отразяваше очарованието на красивата стая, което го удвояваше. Никола се изправи, отиде да се огледа, оправи косата си и прокара пръст си през начервените си устни. След това в огледалото очите им се срещнаха.
– Но проблемът си остава, нали? - попита Никола.
– Ще се опитам да го разреша.
– Кери, защо се върна от Австрия?
– О! - Кери вдигна рамене: - Прищявка.
– Е, каквато и да е причината, съм благодарна. - Никола посегна към коженото си яке и след това развали всичко, като каза: - Поне отнемаш малко от натиска върху мен.
Обядът се оказа чудесна идея. И Доди, и Никола, обичаха да ходят по ресторанти и настроението видимо се подобри още по пътя към „Розети“. Студеният сив декемврийски ден беше добро извинение за Доди да се увие в новото си палто, обточено с кожа. Тя влезе първа през стъклената врата в топлата и вкусно ухаеща вътрешност на ресторанта и разни очарователни и усмихнати италианци тръгнаха срещу нея да я поздравят, да вземат палтото й и да я накарат да се почувства красива и важна. Мястото не беше голямо и вече имаше настанени гости, но за тях беше запазена една маса в ъгъла и щом седнаха, Кери, без да губи време поръча по едно питие - Джин с тоник за Доди и Никола, кока-кола за Люси и шери за себе си. След това избра бутилка вино заедно с храната. Отпуснати от алкохола и омиротворени от приятната атмосфера на малкия ресторант, всички постепенно се освободиха от напрежението и разговорът потече гладко и леко.
В крайна сметка не се бяха виждали доста години и имаха да си говорят много неща и да наваксват с много клюки. Стари приятели, стари познати, далечни роднини. Кери научи за средиземноморските круизи на Доди и за един малък гръцки остров, в който тя се беше влюбила.
– Мечтата ми е да си построя малка къща там.
После разпитаха Кери и тя им разказа малко за Обербойрен и за магията на планините през лятото, когато туристите идваха да нощуват в големия хотел и белите ски писти се превръщаха в зелени пасища, по които пасеше добитък и които бяха огласяни от носещата се в кристалночистия въздух песен на звънци.
Доди и Никола си изпълниха обещанието и не споменаха нито дума за Коледа, Флорида или Борнмът.
Докато приключат с кафето и Кери се оправи със сметката, стана време Люси да тръгва. Един от любезните сервитьори излезе на студената улица с дългата си бяла престилка, която плющеше на вятъра, и остана там, докато не забеляза един обикалящ наоколо таксиметров шофьор и не му махна. Кери даде на Люси пари за таксито и всички излязоха навън, да я изпратят. Вече в таксито. Люси отвори прозореца и каза:
– Кери, не успях да ти благодаря. Беше прекрасен обяд.
– За мен беше удоволствие. Приятно кино. Ще ти се обадя.
– Не отлагай.
– Веднага щом имам възможност, няма да губя време.
Никола беше по-практична.
– Люси, кога ще се прибереш?
– Около седем.
– Внимавай.
– Ще внимавам.
Таксито тръгна, но те останаха да го гледат, докато не се изгуби от погледа им. След това се обърнаха и тръгнаха по улицата към реката. На ъгъла на „Фарнъм Роуд“ спряха, да се сбогуват.
– Много ни освежи. - Доди, затоплена от добрата храна и напитките, беше готова да прояви щедрост: - Толкова се радвам, че се върна. Обаждай се. Разкажи ни какви са плановете ти.
– Разбира се. Чао, мамо. - Тя се наведе и целуна майка си по бузата. - Чао, Никола, ще те видя ли, преди да заминеш?
– Сигурно. Ще съм тук. Благодаря за обяда.
– Ако не те видя, приятно прекарване.
– Точно това имам намерение да направя.
Разделиха се. Кери ги гледаше как се отдалечават - две жени, които толкова много си приличаха, всяка от тях напълно потънала в собствените си грижи и проблеми. Не се бяха променили. Обърна се и си тръгна и едва когато беше на средата на „Пътни Бридж", усещайки студения източен вятър и влагата по бузите си, си спомни за бележката на Сара да купи зеленчук за вечеря и пакет чай лапсанг сучонг. Тя влезе в пакистанската бакалия на „Пътни Хайстрийт“ и купи карфиол, праз и дребни пресни картофи, както чай и черен хляб с ядки и две бутилки вино „Джейкъбс Крийк“. Красивият млад мъж зад тезгяха сложи всички тези неща в торбичка и взе парите от ръката й.