– Твой ли е?
– Не. Не е мой. На внучка ти, Люси Уесли.
– Обясни ми, моля те.
Сега беше ред на Кери да говори. Да се опита да обясни на баща си с колкото се може по-малко думи безнадеждната ситуация, която се беше създала във Фарнъм Корт. Никола, която заминава, да прекара Коледа във Флорида с новия си американски приятел, Люси, която отказва да отиде с нея, Доди, която отказва да остане с Люси и вместо това планира луксозно празнично прекарване в котел „Палас“ в Борнмът. И двете - Никола и Доди, които отказват да направят компромис или да отстъпят даже сантиметър.
– Ето това е положението - завърши тя.
– А бащата на Люси?
– Отива на ски. Не я иска. Всичко е толкова несправедливо, а тя е такова хубаво дете. Заслужава нещо по-добро. Нямам нищо против да я взема за Коледа, но нямам къща и работа, затова си помислих за Елфрида.
– Трябва да дойдете при нас - Джефри прозвуча виновно и Кери побърза да го увери.
– Джефри, не може да дойдем в Ембло. Знам, че няма място, и не е честно спрямо Серена.
– Тогава защо не звъннеш на Елфрида в Шотландия. Тя може само да ти откаже, а освен това обича да говори. Може да чуеш цялата сага на господин Блъндъл от нейните уста. И тогава ще си съставиш по-ясна представа за нещата от мен.
Кери се поколеба.
– Не звучи ли прекалено нахално.
– Не мисля.
– Не съм виждала Елфрида и не съм говорила с нея отдавна.
– Точно затова трябва да й се обадиш. Не затваряй, отивам да намеря номера и адреса й. Сложих ги някъде.
Кери зачака. Чуваха се слаби шумове. Отваряха се и се затваряха чекмеджета, шумоляха листове. „Глупаво хрумване - си каза, - не можем да пътуваме чак дотам само за да прекараме Коледа“. Друг глас обаче й казваше: „Защо не?“.
– Кери? - Джефри беше отново на телефона. - Имаш ли молим и хартия?
Кери бързо започна да търси наоколо и намери списъка с покупките на Сара И една химикалка в синьо-бяла чаша.
– Това е телефонният номер.
Тя го записа.
– А това е адресът. Естейт Хаус, Крийгън, Съдърланд.
– Звучи много грандиозно.
– Не мисля, че е така.
– Как се пише Крийгън?
Той го продиктува буква по буква.
– Може би трябва да й напиша писмо - започна да се притеснява Кери.
– Страхуваш ли се? Ще отнеме много време. Обади й се по телефона, още сега. Говори с Елфрида и...
– Да?
– Поздрави я от мен.
ОСКАР
В средата на зимата това беше сякаш чужда страна. Еднообразна, простряна под едно небе, избито до бяло от вятъра. Хълмовете, които се спускаха надолу към брега, вече бяха покрити с глазурата на снега и снегът се сливаше с облаците, така че билата на хълмовете не се виждаха, сякаш вече бяха погълнати от тъжното небе.
Беше чужда, защото Оскар не си спомняше да изглежда така. Като момче той винаги идваше през лятото на гости на баба си в Коридейл. А през лятото следобедите толкова далеч на север бяха много дълги - те продължаваха чак до десет-единайсет часа вечерта, и когато човек трябваше да си ляга, сенките на дърветата се бяха издължили и прекосяваха златните, облени от слънце морави.
Той бе излязъл на разходка с Хорацио. Тръгна от къщи след обяда, като се екипира със солиден бастун, на който да се подпира по пътя, с яке, подплатено с овча кожа, и със стара шапка от туид, която бе нахлупил ниско над челото. Високите му обувки бяха стабилни, специално за ходене, и щом пресече улиците на малкото градче и се изкачи по хълма към портата над игрището за голф, той ускори крачка. След малко бе забравил вече за студа, чувствайки тялото си топло под пластовете вълна. Усети и бързия ритъм на сърцето си.
Хорацио препускаше радостно напред. Движеха се по пътеката над игрището, която се извиваше покрай храстите на жълтугатa След около километър и половина пътеката минаваше по едни стълби и продължаваше покрай релсите на стара линия, на която преди време, когато идваше от Лондон, Оскар се прехвърляше по малкото разклонение на влака за Крийгън, който спираше на много места, и бе с много прелези и много бариери.
Отдясно, зад игрището и дюните, беше морето. То имаше цвета на стомана под зимното небе и беше доста безрадостно. Имаше отлив. Оскар спря и се вслуша в шума на вълните и в крясъка на чайките. Докато наблюдаваше птиците, с изненада забеляза, че долу има няколко упорити играчи на голф - бяха облечени в ярки дрехи и слизаха надолу по пътеката, като теглеха в колички стиковете си. Той си спомни, че когато играеше голф, баба му винаги наемаше помощник, и то винаги един и същ - възрастния безделник Санди, който познаваше всички извивки и опасности на игрището и даваше съответните съвети. През повечето време Санди беше почти пиян, но когато обслужваше госпожа Маклелън, нахлузваше добрите маниери на трезв съдия и играеше неговата роля.