Старата железопътна линия навлезе в един храсталак и като заобиколи тази отсечка, Оскар забеляза, че играчите на голф са стигнали до края на игрището, до деветата дупка. Пред него се разкри следващата част на брега - друг широк и плитък залив със стар кей и група сгушени една в друга рибарски къщи, едноетажни, приведени под поривите на вятъра.
И тогава чу гласовете. Някакъв мъж извика нещо, другите разговаряха. Той обърна глава и видя под себе си група от четирима мъже, които вървяха към старта. Оскар веднага се притесни, защото предположи, че един от тях може да е майор Биликлиф, и тогава щяха да го забележат, след което щеше да бъде принуден да се представи и да води разговор. Той спря, заставайки неподвижен, като се надяваше че някак си щеше да стане невидим. Но за щастие страховете му се оказаха неоснователни - майор Биликлиф, висок като дърво, с клечестите си крака в панталони от туид, не беше част от групата. Вместо него Оскар видя четирима набити мъже, облечени в цветни якета и водонепропускливи панталони, с бели обувки за голф и бейзболни шапки с дълги козирки. Биликлиф надали беше толкова модерен.
Главно заради майор Биликлиф Оскар не се беше появявал в обществото, откакто бяха пристигнали в Крийгън. От време ми време, подканван от Елфрида, прекосяваше улицата, за да отиде в супермаркета за бира или хляб, а всеки ден излизаше, да си купи „Таймс“ и „Телеграф“. Тогава си отваряше очите на четири, да не би отнякъде да се появи Биликлиф с шумните му поздрави и поканите за ужасната му къща.
Елфрида смяташе Оскар за страхливец.
– Той е безобиден, Оскар. Просто един глупав стар човек. Трябва да си твърд с него, ако го срещнеш. Учтив, но твърд.
– Ужасно е скучен.
– Не можеш да се криеш вкъщи до края на живота си. Смешно е.
– Крия се вкъщи заради времето, което е неблагоприятно, меко казано.
– Глупости. Цялата събота събираше листа в градината, а през цялото време валеше.
– Да, но Биликлиф не може да дойде в градината.
– А можеше да те види над стената. Достатъчно висок е.
– Не си го и помисляй даже.
Тази разходка с Хорацио беше първото истинско излизане на Оскар в околността и той я предприе, защото изведнъж почувства, че не може да си намери място. Беше изпълнен с нервност и физически изпитваше нужда да се поразтъпче. Дори и заради перспективата да срещне майор Биликлиф не се отказа и, както Елфрида постоянно подчертаваше, беше ясно, че не може да прекара остатъка от живота си, криейки се вкъщи и залягайки зад дивана всеки път, когато се звъннеше на вратата.
Всичко това беше много неприятно, защото Биликлиф - пенсионираният иконом на Коридейл, всъщност пазеше ключа на къщата и вземането на този ключ, беше най-важната им работа.
Срещата не беше особено приятна. В края на дългото пътуване в зимни условия от Хемпшър, което бе отнело два дни, и Оскар, и Елфрида бяха изтощени. Докато пътуваха по магистрала А1 в дъжда, трябваше да се борят с големите тирове и безумните шофьори, които ги изпреварваха с бясна скорост в бързата лента. После прекосиха границата, навлязоха в Шотландия и изкачиха Сутра. Дъждът се бе превърнал в снежна вода, а след това - в сняг, и пътят бе станал още по-труден.
Елфрида бе предложила да спрат още веднъж и да нощуват някъде, но Оскар просто искаше да пристигнат най-сетне, затова продължиха на север чак до връх Дръмучдар. Снегът там бе навалял двайсет сантиметра и те пълзяха, надявайки се, че бурята ще изчака още няколко часа.
Бе се стъмнило рано и последните километри пътуваха в нощни условия. Освен това Оскар не можеше да си спомни мястото и се объркваше от новите пътища и надлези, които бяха построени много след неговите момчешки гостувания.
– Защо всичко трябва непрекъснато да се променя? - оплака се той детински, опитвайки се да намери пътя по картата на светлината на фенерче.
– Променя се за по-добро - му каза твърдо Елфрида. - Поне не караме по тесен път, на който да не можем да се разминем с друга кола.
Накрая пресякоха новия мост над залива.
– Преди - припомни си Оскар - трябваше да караме по хълмовете и около осем километра навътре.
– Виждаш ли, промените са за добро. Накъде да завием?
– Наляво, по стария път, който отива на запад.
– Дали старият път все още ще е там?
– Ако не е там, сме загубени.
Но той беше там и в тъмнината те завиха, слязоха от двулентовата магистрала и тръгнаха по пътя към вътрешността. Елфрида вече беше много уморена. Намирането на къщата на Биликлиф, беше последната капка, която щеше да прелее чашата.